Мери Кларк - Две малки момиченца в синьо

— Той трябва да отиде! — Маргарет долови нотка на истерия в собствения си глас и прехапа устни толкова силно, че почувства вкуса на кръв. — Трябва да бъде там! — повтори тя, този път шепнешком. Погледна към снимката на децата си върху пианото. „Моите малки момиченца в синьо — помисли си. — О, боже, моля те, върни ми ги!“

— Бейли възнамерява да направи точно това — рече Мартинсън. — Няма да остане в болницата. — Двамата с агента се спогледаха.

Стийл произнесе на глас онова, което всички си мислеха.

— Ами ако получи втори пристъп и се обърка или пропусне нещо, докато получава инструкциите за предаването на парите в брой? Какво ще стане тогава? Ако Бейли не осъществи контакта, Пайд Пайпър каза, че никога няма да видим децата си.

Агент Тони Риалто не посмя да изкаже подозрението, което се стрелна през ума му и започна да се затвърждава все повече и повече в увереност. Не биваше да позволяват на Бейли да се включва в акцията. Всъщност защо той толкова много настояваше да „помогне“?

Двадесет минути след десет в сряда сутринта Лукас погледна през прозореца на апартамента си, докато пушеше нервно петата си цигара, откакто бе станал. Възможно ли е Пайд Пайпър вече да е получил седемте милиона и да е решил да изчезне от лицето на земята? Нищо не му пречеше да го направи. Вярно, че имаше запис на гласа му, но дали той беше достатъчен, мислеше си Лукас. Ако се измъкне, какво ще правят с децата?

А дори да играеше честно и да уредеше предаването на милиона в брой, дали те двамата с Клинт ще успеят да изчезнат, без да ги хванат. Нещо можеше да се обърка. Лукас го чувстваше дълбоко в костите си и не можеше да пренебрегне това предчувствие за надвиснала опасност. Преди много години, когато беше млад и полицаите го заловиха, то се бе оказало вярно. Тогава, след като влезе в къщата, го връхлетя натрапчивото усещане, че не би трябвало да пристъпва в нея, въпреки че бе успял да изключи алармата.

И предчувствието му се бе потвърдило. Камерите на втора система за сигурност бяха записали всяка негова стъпка.

Ако ги хванеха тази вечер, това щеше да е краят. Остатъкът от живота му щеше да премине в пандиза.

И това дете? Изглеждаше доста болно. Ако умре, всичко отиваше по дяволите.

Телефонът иззвъня. Беше Пайд Пайпър. Лукас включи записващото устройство.

— Нещата вървят гладко, Бърт — рече преправеният глас. — Трансферът на парите е извършен. За мен е съвършено ясно, че ФБР няма да изложи на опасност връщането на децата, като ви проследи отблизо. Така че не се тревожи.

В десет и половина Анджи закусваше заедно с децата. Сега, след третата чаша черно кафе, умът й най-сетне започна да се прояснява. Беше прекарала отвратителна безсънна нощ. Налагаше се да става често заради Кати. Инхалаторът и аспиринът свършиха добра работа. Въпреки че спалнята вонеше на „Викс“, парата поне успокои малко кашлицата на детето. Тя все още си бе болнична, бедното малко котенце, и много пъти се събуждаше през нощта, като викаше и плачеше за майка си. „Изморена съм, помисли си Анджи, много съм изморена.“ Добре поне, че другата спа добре, макар понякога, когато Кати кашляше продължително и силно, Кели също започваше да кашля.

— Да не се разболява и тя? — попита я пет-шест пъти Клинт.

— Не. Върви да спиш — нареждаше му Анджи. — Не искам утре вечер да си изморен.

Хвърли поглед към Кели и видя, че я наблюдава. Изгледа я строго — това беше всичко, което можеше да направи, за да не удари един шамар на това здраво и бодро дете.

— Искаме у дома — повтаряше то всяка минута. — Кати и аз искаме да си вървим. Ти обеща, че ще ни заведеш у дома.

Нямаше търпение точно тя да се разкара, помисли си Анджи.

Личеше си, че Клинт е нервен. Пиеше кафето си на дивана пред телевизора, а пръстите му барабаняха върху масичката сред боклуците. Беше пуснал новините, за да види дали ще покажат нещо повече за отвличането, но бе достатъчно досетлив да остави телевизора без звук. Децата седяха с гръб, не виждаха нищо.

Кели хапна малко от овесената каша, а Кати почти не яде.

Клинт все още гледаше телевизия. Анджи започна да раздига масата.

— Вдигни тези касети — нареди му тя, като сложи чиниите в мивката. — Сложи ги в кутията при пишещата машина.

Пайд Пайпър, който и да беше той, бе заповядал на Лукас да изхвърли в океана всичко, което можеше да бъде свързано с децата и отвличането им.

— Става дума за пишещата машина, на която написахме бележката за откупа, както и всички дрехи, играчки, чаршафи, одеяла, върху които може има тяхното ДНК — обясни Лукас на Клинт.