Мери Кларк - Деца из града

— Покажи ми как — нареди му Джъстин.

— Така. — Грег застана зад Лори, притисна длани към ръцете й и започна да я повдига.

Тялото й се стегна. Тя започна да скимти. Инстинктивно Грег я пусна.

— Лори, кажи ми защо се страхуваш? — веднага попита Джъстин.

Скимтенето се превърна в приглушен детски плач, но тя не отговори.

— Деби, ти си тази, която плаче — рече Джъстин. — Кажи ми, защо?

Тя посочи надолу и надясно. Крехкият нежен глас проплака:

— Той ще ме заведе там.

Грег изглеждаше изумен и объркан.

— Чакайте малко — рече той. — Ако бяхме в апартамента ми, тя щеше да сочи към разтегаемия диван.

— Опиши го — отсече Джъстин.

— Току-що бях станал и диванът беше все още разпънат и неоправен.

— Деби, защо се уплаши, когато си помисли, че Грег ще те отведе в леглото? Какво може да ти се случи там? Кажи ни.

Тя захлупи лицето си с длани. Нежният детски плач продължи.

— Не мога.

— Защо не можеш, Деби. Ние те обичаме.

Тя погледна нагоре и изтича при Сара.

— Сара. Аз не знам какво се случваше — прошепна тя. — Когато стигахме до леглото, се отнасях нанякъде.

Вера Уест пресмяташе дните до края на семестъра. Ставаше й все по-трудно да запазва спокойното си изражение, което знаеше, че е абсолютно необходимо. Сега, докато минаваше през колежа с чанта, пълна с контролни за проверка, тя усети как се моли да се добере колкото е възможно по-бързо до своето убежище в наетата от нея къща, преди да е започнала да плаче.

Обожаваше тази къща. Намираше се в глуха улица, цялата тънеше в зеленина, а навремето бе служила за дом на градинаря на голямото имение в съседство. Беше се съгласила да приеме мястото във факултета по английски в Клинтън, защото след като започна да учи за докторат на тридесет и седем и го защити на четиридесет, тя чувстваше нужда от промяна и реши да напусне Бостън.

Клинтън беше от онези скъпоценни малки колежи, които тя обожаваше. И понеже обичаше да ходи на театър, близостта до Ню Йорк я привлече още повече.

В досегашния й живот имаше твърде малко мъже, които да й бяха обърнали някакво внимание. Понякога си мислеше с копнеж колко би било добре да намери човека, който ще я обича истински. После реши, че явно й е писано да следва стъпките на неомъжените си лели.

И тогава срещна Алън Грант.

До момента, в който не се оказа твърде късно, тя не си даваше сметка, че се увлича по него. Той беше просто един от преподавателите, много добър човек, пред чийто интелект тя се прекланяше и чиято популярност напълно разбираше.

Всичко започна през октомври. Една вечер, след лекция за Кисинджер колата му не можеше да запали и тя му предложи да го закара до вкъщи. Той я покани да се качи горе, за да пийнат по нещо, и тя прие. Не й беше минало през ума, че жена му отсъстваше.

Къщата се оказа истинска изненада. Беше скъпо обзаведена. Видя й се странно, при положение че знаеше каква е заплатата му. Но не изглеждаше да е подреждана с мерак. Имаше нужда и от добро почистване. Тя знаеше, че жена му, Карън, работи в Манхатън, но не знаеше, че има апартамент там.

— Здравейте, доктор Уест.

— Моля? А, да, здравейте.

Вера се опита да се усмихне на групата минаващи студенти. По жизнерадостта, която се излъчваше от тях, си личеше, че семестърът е към своя край. Нито един от тези студенти не се страхуваше от самотата на лятото, от самотата на бъдещето.

През тази първа вечер в къщата на Алън тя бе предложила да донесе леда, докато той приготвяше уискито със сода. В хладилника имаше наредени пакети с пица, лазаня, пилешки котлети и още Господ знае какво. За бога, зачуди се тя, с това ли се хранеше горкият човек?

Две вечери по-късно Алън се отби да й остави една книга. Тя тъкмо бе опекла пиле и подканващата миризма изпълваше къщата. Когато той отвори дума за това, тя несъзнателно го покани да остане.

Алън имаше навика да прави дълги разходки преди вечеря. Започна да се отбива периодично, а след това зачести през вечерите, когато Карън оставаше в Ню Йорк. Обаждаше се и питаше дали има нужда от компания и какво да донесе. „Вечният посетител за вечеря“, както сам се наричаше, пристигаше с вино или парче сирене, или някакъв плод. Обикновено си тръгваше към осем или осем и половина. Отношението му към нея беше внимателно, но не по-различно от това, което би било, ако стаята беше пълна с хора.

Все пак Вера вече сън не я хващаше, като нощем си мислеше кога ли ще започнат да клюкарстват по техен адрес. Без да го е питала, тя беше сигурна, че той не е казал на жена си за времето, прекарвано с нея.