Мери Кларк - Деца из града

Вила „Цезаре“ открай време й беше любим ресторант, място със страхотна кухня. Миди, стриди, чаша бяло вино и тази винаги приятелска и гостоприемна атмосфера — помисли си тя. Тъкмо излизаше, когато семейство Хокинс се появи. И кой знае как се присъединиха към нея.

След като кимна на някои познати лица от съседните маси, Сара си рече, че в края на краищата това са приятелски настроени хора и тя би изтърпяла някоя и друга проповед от тях. Потънала в мисли, изведнъж си даде сметка, че преподобният Хокинс питаше за Лори.

— Всичко е въпрос на време — обясни тя. — Джъстин — искам да кажа доктор Донъли — няма никакви съмнения, че малко по малко Лори ще се отпусне и ще разкаже за нощта, в която умря професор Грант, но, изглежда, споменът за това се преплита със страха от всичко, което й се е случило в миналото. Докторът има усещането, че не е далеч моментът, когато ще се получи спонтанно отприщване. И се моля на бога това наистина да стане.

— Амин — добавиха Боби и Карла в хор.

Сара се усети, че е свалила защитната преграда.

Прекалено много приказваше за Лори. Тези хора бяха въпреки всичко непознати и единственото, което я свързваше с тях, бе, че са купили къщата.

Къщата. Безопасна тема за разговор.

— Майка е подбирала цветята така, че да е винаги разцъфнало наоколо — рече тя, докато се спираше на едно хрупкаво руло. — Лалетата са великолепни. Вече ги видяхте. Азалиите ще разцъфнат след около седмица. Те са любимите ми цветя и нашите са много хубави, но на Дандреас са разкошни. Те живеят в ъгловата къща.

Оупъл се усмихна широко.

— В коя по-точно? Тази със зелените капаци, или бялата, която преди беше розова?

— В къщата, която навремето беше розова. Господи, баща ми бе възмутен, когато предишните собственици я боядисаха в този цвят. Спомням си го как разправяше, че ще отиде в кметството с петиция да му бъдат намалени данъците.

Оупъл усети очите на Бик да я пронизват гневно. Осъзнавайки чудовищната си грешка, тя едва не зяпна от ужас. Защо ли ъгловата розова къща изведнъж беше изскочила в съзнанието й? Колко ли години бяха минали, откакто бе пребоядисана?

Но за щастие Сара Кениън, изглежда, не бе обърнала внимание на казаното. Тя започна да разправя за новия им апартамент и колко добре се подреждаха нещата.

— Ще бъде готов в началото на август — осведоми ги. — И ние ще бъдем в състояние да освободим къщата. Много мило от ваша страна, че се съгласихте да изчакате толкова време.

— Има ли вероятност Лори да се прибере вкъщи — попита Бик между другото, докато келнерът му сервираше.

— Молете се за това, преподобни Хокинс — отвърна Сара. — Доктор Донъли твърди, че тя не представлява абсолютно никаква заплаха за никого. Настоява назначен от прокурора психиатър да я прегледа и да даде съгласието си за амбулаторно лечение. Убеден е, че за да бъде в състояние да сътрудничи при защитата си, Лори трябва да преодолее усещането, че единствено зад заключени врати може да се чувства в безопасност.

— Нищо не желая по-силно от това да видя вашата малка сестра у дома й в Риджууд — рече Бик, като потупа Сара по ръката.

Същата вечер, когато вече беше в леглото, Сара изпита натрапчивото чувство, че нещо важно й се бе изплъзнало от вниманието.

Вероятно Лори се е опитвала да ми каже нещо, помисли си тя, докато се унасяше в сън.

Джъстин Донъли се прибираше пеша от клиниката към апартамента си в южния край на Сентръл парк толкова погълнат от мислите си, че за първи път не се наслади на променящия се при смрачаване изглед на Ню Йорк. В седем часа оставаха още само четиридесет минути до залеза. Тежката топлина беше изкарала поток от хора навън, които се разхождаха по Пето авеню и се спираха край сергиите с книги и картини на самодейни художници, разположени покрай парка.

Подмамващата миризма на понички, която долиташе до ноздрите му, докато продавачите бутаха количките си към нощните им прибежища, гледката на търпеливите коне на ъгъла на Пето авеню и Южен Сентръл парк, впрегнати в празнично украсени карети, върволицата от лимузини пред хотел „Плаца“ — всички тези неща убягваха от вниманието му. Мислите на Джъстин бяха изцяло съсредоточени върху Лори Кениън.

Тя беше наистина най-интересният пациент, на когото някога бе попадал. Беше нормално за жени, които са били сексуално насилвани като малки, да се чувстват по някакъв начин, отговорни или виновни за това. Повечето от тях в даден момент разбираха, че са били безсилни да предотвратят онова, което им се е случило. Лори Кениън обаче упорито не искаше да го приеме.