Мери Кларк - Деца из града

— Как може да се признае за виновна за престъпление, което не си спомня да е извършила? — попита Джъстин.

— Напълно е възможно според закона. Изявлението й ще бъде, че въпреки отсъствието на спомен за престъплението заедно с адвоката й са преразгледали доказателствата и са съгласни, че извършителката е тя.

— Колко време още можеш да отлагаш?

Гласът на Сара прозвуча неуверено.

— Какъв ще е смисълът? Според мен, ако не друго, то най-малко самото прекратяване на натиска върху Лори да си спомни, може да се окаже от полза за нея. Така че да оставим това.

— Не, Сара. — Джъстин бутна назад стола си и се отправи към прозореца, но после съжали, че го е направил. В далечния край на градината Лори стоеше в солариума с опрени на стъклената стена ръце и с поглед, устремен навън. Дори оттук той можеше да усети в нея тъгата на уловена птичка, копнееща да полети. Обърна се към Сара.

— Дай ми още малко време. Кога смяташ, че съдията ще й разреши да се прибере вкъщи?

— Следващата седмица.

— Добре. Свободна ли си тази вечер?

— Чакай да видим. — Сара говореше бързо с явното усилие да овладее емоциите си. — Ако се прибера у дома, нищо друго не ме очаква, освен едното от две неща: или семейство Хокинс ще дотърчат с още някои от вещите си и ще настояват да ме изведат на вечеря, или Софи, която много обичам, ще е там и ще рови из гардеробите на родителите ми, освобождавайки ме по този начин от работата, която все отлагам — да раздам дрехите. Третата алтернатива е да се опитам да подготвя блестяща защита на Лори.

— Е, със сигурност имаш приятели, които да те канят навън.

— Имам много приятели — съгласи се Сара. — Добри приятели, а също и братовчеди. Страхотни хора, които искат да помогнат. Но, разбираш ли, в края на деня нямам никакво желание да започна да обяснявам на всеки какво става. Не мога да издържам да слушам и празни увещания как нещо ще се появи и всичко ще се оправи. Не мога да понасям да ми се говори, че всичко това не би се случило, ако преди време Лори не бе отвлечена. Знам. И именно това ме побърква. А, да, и още не искам да слушам, че баща ми е бил към седемдесетте, а майка ми е прекарала тежка операция няколко години преди катастрофата и прогнозите не са били обещаващи, така че може би е било Божия благословия, че те са си отишли заедно. Виждаш ли, приемам всичко това. Само че не искам да го слушам.

Джъстин знаеше, че и най-малката успокоителна дума ще докара Сара до плач. Той не желаеше това да става. Лори щеше да дойде всеки момент.

— Щях да ти предложа да вечеряш с мен тази вечер — рече меко. — А тук има нещо, което ми се ще да видиш.

От папката на Лори той извади една снимка с размери осем на десет. Цялата беше замрежена от бледи линии.

— Това е увеличение на снимката, която Лори накъса в деня, когато постъпи в клиниката — обясни. — Човекът, който я възстанови, свърши добра работа. Кажи ми какво виждаш на нея.

Сара погледна надолу към снимката и очите й се разшириха.

— На предишния вариант не си личеше, че Лори плаче. И това дърво. Тази порутена къща. А онова отзад какво е, обор ли? В Риджууд не съществува подобно място. Къде е правена тази снимка?

После тя се намръщи.

— Я чакай малко. Лори ходеше на забавачка три следобеда в седмицата. Често водеха децата на екскурзии до паркове или езера. Такива ферми има около Хариман Стейт парк. Но защо тази снимка я е разстроила толкова много?

— Ще се опитам да разбера — обеща Джъстин и тъкмо включваше видеокамерата, когато Лори отвори вратата.

Лори насила погледна към снимката.

— Курникът зад фермата — прошепна тя. — Лоши неща се случват там.

— Какви лоши неща, Лори — попита Джъстин.

— Недей да говориш, глупако. Той ще разбере и знаеш какво ще ти се случи.

Сара заби нокти в дланите си. Това беше глас, който не бе чувала досега — млад, силен, момчешки. Лори се намръщи. Въпреки че лицето й изглеждаше като да бе изгубило очертанията си, устата й беше решително стисната. Едната ръка бе уловила другата.

— Здравей — рече Джъстин непринудено. — Ти си нов. Как се казваш?

— Прибирай се вътре — прозвуча котешкият глас на Леона. — Слушай, докторе. Знам, че тая деспотична Кейт се е опитала да ме пренебрегне. Обаче няма да стане.

— Леона, защо винаги създаваш проблеми? — попита Джъстин.

Сара усети, че той пробва нова тактика. Гласът му беше враждебен.

— Защото хората вечно се опитват да ме прекарат. Вярвах на Алън, а той ме направи за посмешище. Повярвах и на теб, когато ни каза да си водим дневник, а ти постави тази снимка вътре.