Мери Кларк - Деца из града

— Бик, нали нямаш намерение да се виждаме с нея?

— Много добре знаеш какво имам предвид, Оупъл. И двамата ще бъдем официално облечени. Няма да говорим за молитви и за Господ, въпреки че ме боли, когато не споменавам името Му при всяка наша стъпка. Трябва да се отнасяме приятелски с нея. После, в случай че започне да си припомня твърде много неща, ние ще се постараем всичко да се обърка в съзнанието й. Няма да оставаме дълго. Ще се извиним за безпокойството и ще си тръгнем. Сега пробвай това, за да видим колко хубава ще изглеждаш.

Той й подаде една кутия. Тя я отвори и извади от нея перука. Отиде пред огледалото, сложи си я, нагласи я и се обърна към него.

— Боже мой, прекрасна е — отбеляза.

Телефонът иззвъня. Оупъл вдигна.

Беше Родни Харпър от радиостанцията във Витлеем.

— Помните ли ме? — попита той. — Бях ръководител на радиостанцията преди години, когато участвахте в нашата програма. Горд съм да заявя, че и сега съм на кормилото.

Оупъл направи знак на Бик да вдигне другия телефон и рече:

— Родни Харпър. Разбира се, че ви помня.

— Искам да ви поздравя с успеха. Вие, приятели, наистина извървяхте дълъг път. Причината да ви се обадя, е, че една жена от списание „Пипъл“ беше тук и говорихме за вас.

Бик и Оупъл си размениха погледи.

— И какво искаше тя?

— О, просто се интересуваше какви сте били навремето. Казах й, че Боби е най-добрият проповедник, който някога сме имали по тези места. После тя поиска да узнае дали разполагам с ваша снимка от онова време.

Оупъл забеляза внезапно появилата се тревога на лицето на Бик и осъзна, че тя отразява нейната собствена.

— И вие дадохте ли й?

— За съжаление не открихме нито една. Преместихме се в нова сграда преди около десет години и трябваше да се освободим от доста неща. Предполагам, че вашите снимки са заминали с останалото.

— О, не е кой знае каква загуба — каза Оупъл и почувства как мускулите на стомаха й се отпускат. — Почакайте за секунда. Боби е тук и иска да ви се обади.

Бик се включи с енергичен поздрав.

— Родни, приятелю, гласът ти е благодат за мен. Никога няма да забравя, че ти ни даде първия истински шанс. Ако не беше твоята радиостанция и не бяхме станали известни благодарение на нея, не знам дали днес щяхме да сме тук. Ако случайно попаднеш на някоя моя стара снимка, ще се радвам просто да я скъсаш. Прекалено много приличах на хипи в онези дни, а това някак си няма да се хареса на възрастните зрители на „Църквата на въздушния път“.

— Разбира се, Боби. Само още едно нещо, което, надявам се, няма да ви притесни. Заведох тази репортерка от „Пипъл“ да види фермата — домът ви през онези две години, в които бяхме заедно. И проклятие! Изпуснал съм новината, че е изгоряла. Сигурно са били деца или някой скитник, които са се вмъкнали вътре и не са внимавали с огъня.

Бик доволно смигна на Оупъл.

— И такива неща се случват, но аз наистина съжалявам, че е станало така. Двамата с Карла обичахме това местенце.

— Е, те снимаха каквото беше останало. Чух репортерката да казва, че е малко вероятно да използва снимките в статията, но поне кокошарникът беше оцелял и ще е достатъчно доказателство за това откъде сте тръгнали.

Карън Грант се озова зад бюрото си в девет часа и въздъхна от облекчение, че Ан Уебстър още не бе дошла. Карън вече трудно издържаше да прикрива раздразнението си спрямо собственичката на агенцията, на която й беше отдавна време да се пенсионира. Уебстър не искаше да приключи и да продаде агенцията на Карън преди средата на август. Тя пък беше поканена да участва за откриването на авиокомпанията „Ню Уърлд Еърлайнс“ в първия й полет до Австралия и не желаеше да го пропусне. Толкова бе очаквала това пътуване. Едуин също беше поканен и двамата бяха решили да се насладят на удоволствието заедно.

Карън бе заявила на Ан, че вече наистина няма нужда тя да идва в офиса. Бизнесът и без това не вървеше кой знае колко и Карън сама можеше да се справи с всичко. В края на краищата Ан беше почти на седемдесет години, а и пътуването от Бронксвил до града не беше никак леко. Но Ан се бе оказала изненадващо упорита и в момента се занимаваше да кани по обеди редовните клиенти на фирмата и да ги убеждава, че Карън ще се грижи за тях толкова добре, колкото и тя самата.

Разбира се, за всичко това си имаше причина. През следващите три години Уебстър щеше да получава процент от печалбата на фирмата и въпреки че през последните две туристическият бизнес не беше особено печеливш, положението в момента се променяше и хората започваха да пътуват повече.