Мери Кларк - Деца из града

— Самолетът е пристигнал в девет и половина, доколкото си спомням — подхвърли Брендън.

— Не. Така трябваше да бъде по разписание. Ние пристигнахме на летището в девет часа. Полетът имаше закъснение в Лондон. Казаха, че ще кацне в десет, затова отидохме в чакалнята на VIP 15 15 VIP — съкращение от „very important person“, или на български много важна личност. — Бел.пр. .

Брендън погледна бележките си.

— Тогава според твърдението ви самолетът наистина е пристигнал в десет.

Ан Уебстър изглеждаше объркана.

— Явно съм сбъркала. След това се сетих и си дадох сметка, че е било почти дванадесет и половина през нощта.

— Дванадесет и половина!

— Да. Когато влязохме в чакалнята, съобщиха, че компютрите не работят и че закъснението ще бъде доста голямо. Но Карън и аз гледахме филм по телевизията и времето мина бързо.

— Сигурно. — Секретарката се засмя. — Мисис Уебстър, много добре знаете, че сте спали през цялото време.

— С положителност не съм — с достойнство заяви Ан Уебстър. — Даваха „Спартак“. Преди години това беше любимият ми филм, а сега пуснаха дори тези части, които някога бяха изрязани. Не съм мигвала за миг.

Муди реши да не обсъжда повече този въпрос.

— Карън Грант има приятел, Едуин, който е автор на пътеписи и проспекти, нали? — Той не пропусна да отбележи израза върху лицето на секретарката, стиснатите й устни. Нея трябваше да разпита, и то насаме.

— Мистър Муди, жена, която се занимава с бизнес, се среща с много мъже. Налага й се да обядва или да вечеря с тях и ми е трудно да си обясня как някой в днешни дни, в нашия век, може да си помисли, че в това има нещо нередно. — Ан Уебстър беше непреклонна. — Карън Грант е красива млада жена, способна в работата си. Омъжена беше за прекрасен човек, който разбираше желанието й да си пробие път в живота. Той имаше отделен доход и беше безкрайно щедър към нея. Тя винаги говореше за Алън с възможно най-топлите думи. Отношенията й с другите мъже бяха напълно повърхностни.

Бюрото на Кони Сантини се намираше отстрани и малко по-назад от това на Уебстър. Когато погледът й срещна този на Брендън, тя отправи очи към небето, сякаш търсеше в него упование срещу всичките тези безсмислици.

Съвещанието на персонала в клиниката на осми юли почти беше приключило. Оставаше да бъде обсъден още само един пациент — Лори Кениън. Джъстин Донъли знаеше, че нейният случай силно занимава всички.

— Имаме напредък — започна той. — Сериозен напредък относно това, което й се е случило през онези две години. Проблемът е, че нямаме достатъчно време. Лори ще се прибере вкъщи днес следобед и отсега нататък ще е вече само наш амбулаторен пациент. След няколко седмици ще се яви пред съда и ще се признае за виновна. А тогава изтича и фаталният срок, даден от прокурора, за пледиране за виновност в непредумишлено убийство.

В стаята беше тихо. Освен д-р Донъли около заседателната маса имаше още четирима лекари: двама психиатри, изкуствотерапевтът и терапевтът по водене на дневник. Кати, която отговаряше за воденето на дневник, поклати глава.

— Докторе, без значение коя от различните личности пише в дневника, нито една от тях не признава да е убивала Алън Грант.

— Зная това — рече Джъстин. — Помолих Лори да ни позволи да я заведем до къщата на Грант в Клинтън, за да разберем какво точно се е случило през онази нощ. Тя ни представи в много жива картина как е седяла в нечий скут през годините на отвличането й, но не ми позволява да опитам по същия начин за смъртта на Грант.

— Което предполага, че нито тя, нито нейните други личности искат да си спомнят какво се е случило в онази нощ?

— Вероятно.

— Докторе, последните й рисунки са с много повече подробности, особено тези на изправената фигура на жена. Погледнете. — Пат ги подаде. — Изглеждат така, сякаш жената носи някакво украшение. Дали тя би искала да говори за това?

— Не. Единствените й думи са, че не я бива като художник.

Когато Лори влезе в кабинета на Джъстин час по-късно, тя беше облякла бледорозово сако и плисирана бяла пола. Сара я придружаваше и посрещна комплимента на Джъстин за външния вид на Лори с мълчаливо задоволство.

— Харесах костюма, докато пазарувах вчера — обясни. — А днешният ден е важен.

— Свобода — тихо се обади Лори, — кратка, плашеща и все пак добре дошла.

След това Лори неочаквано каза:

— Може би е време да изпробвам кушетката ви, докторе.

Джъстин се опита гласът му да прозвучи непринудено.