Мери Кларк - Деца из града

— Какво значи забранена? — попита Джъстин.

— Не я казвай. — Гласът, излизащ от устата на Лори, беше полуумолителен, полузаповеден.

— Ти си малкото момче, което искаше да говори с нас миналия месец — рече Джъстин. — Но ние все още не знаем името ти.

— Не е позволено да се съобщават имената.

— Е, на теб може да ти е забранено, но на Сара не е. Сара, спомняш ли си името на скъпоценния камък от огърлицата на майка ти?

— Опал — тихо произнесе Сара.

— Какво означава тази дума опал за теб?

Както беше на канапето, Лори рязко поклати глава. Изражението й стана нейното собствено. Тя изглеждаше объркана.

— Задрямала съм. Изведнъж така ми се приспа. За какво ме питаше? Опал? Това е скъпоценен камък, разбира се. Сара, мама нямаше ли една красива огърлица с опали?

Както винаги, Оупъл почувства растящото напрежение, което я обземаше при всяко минаване покрай табелата „Добре дошли в Риджууд“. Изглеждаме съвсем различно, опита да се успокои тя, като приглади новата си синьо-бяла моряшка рокля с доста строга кройка, шпиц деколте, дълги ръкави и тънко коланче. Обувките и дамската й чанта бяха в тон с роклята. Единствените украшения по нея бяха герданчето от перли и венчалният й пръстен. Косата й беше подстригана и боядисана само преди няколко часа. Всеки пепеляворус кичур беше част от безупречна прическа. Големи, синкави слънчеви очила криеха очите и леко променяха контурите на лицето й.

— Изглеждаш наистина елегантно — одобрително се бе произнесъл Бик, преди да излязат от „Уиндам“. — Не се тревожи. Няма абсолютно никаква вероятност Лий да те познае. А какво мислиш за мен?

Той беше облечен в крепирана бяла риза с дълъг ръкав, светлокафяв летен костюм с едноредно закопчаване и раирана вратовръзка в бяло, светло и тъмнокафяво. Сега цялата му коса беше сива. Въпреки че я бе оставил малко по-дълга от обикновено, този път я бе сресал така, че нямаше и следа от къдриците, с които на младини толкова се бе гордял. Беше избръснал космите по външната част на китките си. Въобще имаше, вид на уважаван църковен деятел.

Колата зави по улица „Туин Оукс“.

— Това беше розовата къща — саркастично отбеляза Бик. — Опитай се да не споменаваш отново за нея и не наричай малкото момиче Лий. Наричай я Лори, когато сега говориш с нея, което в никакъв случай не трябва да продължи дълго.

На Оупъл й се щеше да напомни на Бик, че тъкмо той я бе нарекъл Лий в предаването, но не посмя. Вместо това тя си преговори наум думите, които щеше да каже на Лори, когато се изправеха лице в лице.

На алеята бяха спрени три коли. Едната от тях разпознаха, че е на икономката. Втората, БМВ-то, беше на Сара. Но третата, „Олдсмобил“ с нюйоркска регистрация — чия ли беше тя?

— Има някакъв посетител — каза Бик. — Може би това е начинът Господ да ни осигури свидетел, който, ако стане нужда, да потвърди, че Лий се е срещнала с нас.

Беше точно пет часът. Полегатите лъчи на следобедното слънце хвърляха светли петна по зелената морава и проблясваха между сините листенца на хортензиите около къщата.

Бик спря на алеята.

— Ще останем само за минута, дори да настояват за по-дълго.

Но последното нещо, което би хрумнало на Сара, беше да покани семейство Хокинс да останат за повече. Заедно с Лори и Джъстин те седяха в кабинета, а усмихнатата Софи, която дълго беше прегръщала Лори, в момента правеше чай.

Докато Лори бе събирала багажа си, Джъстин беше изненадал Сара с предложението си да ги придружи.

— Мисля, че ще е по-добре да бъда с вас, когато Лори ще влезе отново вкъщи — обясни той. — Не очаквам задължително нежелателна реакция, но тя не е била в този дом цели пет месеца и хиляди спомени ще нахлуят в съзнанието й. Можем да идем заедно до апартамента ми да си взема колата, а после ще карам след вас.

— Освен това искаш да си край нея, ако случайно се появят някакви проблясъци, нали? — добави Сара.

— Това също.

— Впрочем ще се радвам, ако дойдеш. Мисля, че се боя не по-малко от Лори от това прибиране у дома.

Сара несъзнателно беше протегнала ръка и Джъстин я беше поел.

— Сара, когато Лори започне да излежава присъдата си, искам да ми обещаеш, че ще се погрижиш и за собственото си психическо състояние. Не трябва да се притесняваш. Поне не от мен. Сигурен съм, че не го искаш. Но ще бъде много тежко.

За момент, докато чувстваше топлината на ръката му около своята, Сара усети, че по-малко я е страх от всичко — от реакцията на Лори при прибирането вкъщи, от процеса, който започваше следващата седмица и в който щеше да застане до Лори, за да чуе как тя се признава за виновна в убийство.