Мери Кларк - Деца из града

Косата на Лори падаше върху лицето й. Тя я отмяташе назад с несъзнателно сластно движение.

— Не е възможно. Ти не си намерила тази снимка в дневника си, Леона.

— Разбира се, че я намерих там. Точно по същия начин, по който намерих онзи проклет нож в чантата си. Бях толкова красива, когато отидох при Алън да си разчистим сметките. Той изглеждаше толкова спокоен, че дори не го събудих, а сега хората ме обвиняват, защото е мъртъв.

Сара не смееше да помръдне. Не прави нищо, рече си тя. Не я разсейвай.

— Опита ли се да го събудиш? — Със същия тон Джъстин спокойно можеше да съобщи прогнозата за времето.

— Не. Щеше да види той тогава. Искам да кажа, нямаше начин да се измъкна. Кухненският нож, който липсваше. Сара. Софи. Доктор Карпентър. Всички искаха да знаят защо съм го взела. Аз не съм го вземала. После Алън се подигра с мен. Знаеш ли какво реших да направя? — Тя не дочака отговор. — Щях да му дам да се разбере на този тип. Щях да се самоубия пред очите му. Нека после се измъчва заради това, което ми е сторил. Нямаше смисъл да продължавам да живея. Повече нищо не можеше да ме зарадва.

— Ти отиде в неговата къща и големият прозорец беше отворен, нали?

— Не. Аз не влизам през прозорци. Вратата на терасата към кабинета. Ключалката не захваща добре. Той си беше вече легнал. Влязох в стаята му. За бога, имаш ли цигара?

— Разбира се. — Донъли изчака, докато Леона се настани удобно назад в стола със запалена между пръстите цигара, преди да попита: — Какво правеше Алън, когато влезе вътре?

Устните й се разтегнаха в усмивка.

— Хъркаше. Можеш ли да повярваш? Да се размина с най-великото изпълнение в живота си. Свит в леглото като малко дете, с ръце, обгърнали възглавницата, с разрошена коса, той хъркаше. — Гласът й поомекна и стана неуверен. — Моят татко хъркаше. Мама казваше, че това е единственото нещо в него, което би искала да промени. Можеше и мъртвец да събуди, когато започнеше да хърка.

Да, помисли си Сара, вярно.

— И ти държеше ножа?

— А, това ли? Оставих чантата си на пода до леглото. В това време ножът беше вече в ръката ми. Сложих ножа отгоре върху чантата. Бях толкова изморена. И знаеш ли какво си помислих?

— Кажи ми.

Гласът напълно се промени и се превърна в този на четиригодишната Деби.

— Помислих си как, след като се върнах от къщата с курника, никога не позволих на татко да ме прегърне, така че легнах на леглото до Алън, а той въобще не разбра, просто продължи да хърка.

— Какво стана после, Деби?

О, моля те, Господи, помисли си Сара.

— Тогава се уплаших, ужасих се, че той ще се събуди, ще се разгневи и ще ме прати при декана отново. Затова станах и се измъкнах на пръсти. А той никога не разбра, че аз съм била там.

Тя се изсмя щастливо като малко момиченце, което е направило някаква беля, но се е измъкнало безнаказано.

Джъстин заведе Сара на вечеря в ресторант „Ниъри“ на улица „Ийст Фифти Севън“.

— Идвам често тук — рече Джъстин, докато сияещият Джими Ниъри бързаше към тях, за да ги посрещне. Джъстин представи Сара. — Ето посетител, когото трябва да поугоиш, Джими.

На масата той каза:

— Струва ми се, че имаше достатъчно тежък ден. Искаш ли да чуеш нещо за Австралия?

Сара не можеше да повярва, че е в състояние да изяде до последната хапка сандвича с пържола и пържените картофки. Когато Джъстин поръча и бутилка „Чианти“, тя се възпротиви.

— Хей, ти можеш да се прибереш и пеша, а аз трябва да карам.

— Знам. Все още е само девет часът. Ще си направим дълга разходка до моя апартамент и ще пийнем там кафе.

Ню Йорк през една лятна вечер, мислеше си Сара, докато седяха на малката тераса в неговия апартамент и отпиваха от еспресото. Лампите по дърветата, обграждащи таверната на улица „Грийн“, гъстата зеленина, конете и файтоните, минувачите. Всичко това беше свят далеч от залостените стаи и затворническите решетки.

— Нека поговорим за случилото се — рече Сара. — Имали някаква вероятност това, което ни каза Лори днес, или по-точно Деби — че само е легнала до Алън Грант и после го е оставила спящ, — да е истина?

— Доколкото е известно на Деби, това със сигурност е истина.

— Имаш предвид, че е възможно Леона да се е появила, когато Деби се е канела да си тръгне?

— Леона или друга личност, с която още не сме се срещали.

— Разбирам. Стори ми се, че Лори си спомни нещо, когато видя снимката. Какво ли може да е то?

— Мисля, че е имало курник там, където е била държана Лори през двете години на отвличането й. Тази снимка й е напомнила за нещо, което се е случило на това място. С течение на времето може и да успеем да разберем какво е било то.