Мери Кларк - Деца из града

Все пак имаше известно подобрение. Той се бе отбил да я види, преди да напусне клиниката. Вечерята беше приключила и тя седеше в солариума. Беше умълчана и замислена.

— Ужасно мило от страна на Грег да дойде днес — промълви тя без подканване и после добави: — Знам, че никога не би ме наранил.

Джъстин се възползва от възможността.

— Дори нещо повече, Лори. Той ти помогна да видиш, че когато, те е закачил и се е опитал да те повдигне, просто е разбудил спомени, от които, ако се освободиш, ще се почувстваш много по-добре. Останалото зависи от теб.

Тя бе отвърнала:

— Знам, че е така. Ще се опитам. Обещавам. Знаете ли, докторе, какво най-много ми се иска да направя сега? — И веднага додаде: — Иска ми се да взема самолета за Шотландия и да поиграя голф в Сейнт Андрюс. Не ви ли се струва налудничаво?

— Струва ми се страхотно.

— Но, разбира се, никога няма да стане.

— Няма, ако не ми помогнеш.

Когато Джъстин сви към блока си, той се запита дали не я беше притиснал прекалено много. Запита се още дали обаждането му на психиатъра, назначен от прокурора, за да преразгледа случая, не беше грешка.

Няколко минути по-късно той седеше на балкона на апартамента си и отпиваше от любимото си австралийско „Шардоне“, когато телефонът иззвъня. Търсеха го от клиниката. Главната сестра се извини за обаждането.

— Става дума за мис Кениън. Настоява, че трябва да говори с вас веднага.

— Лори!

— Не Лори, докторе. Личността й Кейт. Иска да ви съобщи нещо ужасно важно.

— Свържете ме.

Острият глас рече:

— Слушайте, доктор Донъли, вие трябва да знаете. Тук има едно хлапе, което иска да ви съобщи нещо ужасно, но Лори се страхува да му разреши.

— Кое е хлапето, Кейт? — попита Джъстин бързо. Прав бях, помисли си той, у Лори има още една личност, която не се е появявала досега.

— Не му знам името. Не иска да ми го каже. Но е на девет или десет, умно е и направи много за Лори. Вече му дойде до гуша да си затваря устата. Продължавайте да работите с нея. Тя започва да се изморява. Днес беше на косъм да проговори.

И линията прещрака в ухото на Джъстин.

На петнадесети юни преподобният Боби Хокинс получи телефонно обаждане от Лиз Пиърс, журналистка в списание „Пипъл“, която молеше за интервю. Тя го осведоми, че й е възложено да напише статия за него за септемврийския брой.

Бик се възпротиви, но после отвърна, че е поласкан и очарован.

— Ще бъде удоволствие за мен да се разпространява словото, което проповядвам — увери той Пиърс.

Но след като затвори телефона, топлината изчезна от гласа му.

— Оупъл, ако откажа, тази репортерка може да си помисли, че крия нещо. Иначе поне мога да повлияя върху това, което ще напише.

Брендън Муди погледна състрадателно към Сара. Юнският ден беше задушен, но тя не бе включила вентилацията в библиотеката. Носеше тъмносиньо ленено сако с бяла яка и бяла пола. Беше само осем и половина, а тя вече се готвеше да тръгва за Ню Йорк. Цели четири месеца, помисли си Брендън, да лягаш и да ставаш с една защита, която е наникъде, да прекарваш дните в психиатричната клиника и с чувството на благодарност, че сестра ти е там, а не в областния затвор. А той сега щеше да разбие последното й упование за надеждна защита.

Софи почука и без да дочака отговор, влезе с табла с кафе, кифли и портокалов сок.

— Мистър Муди — каза тя. — Надявам се, че ще успеете да убедите Сара да хапне от тази кифла. На път е въобще да спре да яде и да стане кожа и кости.

— О, Софи — възрази Сара.

— Да не чувам „о, Софи“. Това е самата истина. — Тя постави таблата на бюрото с угрижено изражение. — Човекът чудо ще се появи ли днес? — попита. — Кълна се, Сара, трябва да вземаш наем на тези хора.

— Те трябва да ми вземат наем — отвърна Сара. — Къщата е тяхна собственост от март.

— Споразумението беше, че ти ще се изнесеш оттук през август.

— Те не ме притесняват. Всъщност бяха дори много мили с мен.

— Е, напоследък в неделя редовно ги гледам по телевизията и нека ти кажа, че те са мошеници. Доколкото аз мога да преценя, този човек просто използва името Господне, за да мами хората, че уж ще ги споходят чудеса, ако, разбира се, си платят за тях в брой, и приказва така, сякаш Господ Бог всеки ден го навестява, за да си бъбрят заедно.

— Софи — възмути се Сара.

— Добре, добре, знам, че си заета. — Като клатеше глава, Софи излезе от библиотеката и само тежките й стъпки издаваха нейното недоволство.