Мери Кларк - Деца из града

Алън й показа писмата от „Леона“ веднага след като те започнаха да пристигат.

— Няма да позволя Карън да ги види — рече той. — Те само ще я разстроят.

— Със сигурност не би им повярвала.

— Да, но под този свой изискан вид Карън е доста несигурна и се опира на мен повече, отколкото си мисли.

Няколко седмици по-късно той й съобщи, че Карън е открила писмата.

— Стана точно както предполагах. Разстроена е и е сърдита.

По това време Вера започна да си мисли, че Карън се досеща. Все пак го намираше за глупаво да се тревожи за съпруга си, а в същото време толкова често да отсъства.

В началото Алън умишлено се опитваше да отбягва всякакъв род лични разговори. След това малко по малко започна да разправя за детството си.

— Баща ми ни е напуснал, когато съм бил на осем месеца. Майка ми и баба ми… какви жени! Какво ли не правеха, за да изкарат някой долар. — Той се изсмя. — Искам да кажа — горе-долу абсолютно всичко. Баба ми имаше голяма къща в Итака. Даваше стаи под наем на възрастни хора. Винаги съм твърдял, че съм отгледан в старчески дом. Четирима-петима от обитателите бяха пенсионирани учители и ми помагаха доста в домашните. Майка ми работеше в местния супермаркет. Пестяха всяко пени, което можеха да заделят, за образованието ми и трябва да призная, че беше умно от тяхна страна. Кълна се, че останаха разочаровани, когато спечелих пълна стипендия за Йейл. И двете бяха добри готвачки. Още помня колко хубаво беше да се прибера у дома през някой студен следобед, след като съм свършил занятията, да отворя вратата, да почувствам топлината отвътре и да вдъхна всичките приятни миризми, които се носеха от кухнята.

Алън й беше разказал всичко това седмица преди да умре. После бе добавил:

— Вера, точно така се чувствам и когато идвам тук. Топлина и усещане, че се прибираш у дома, при някой, с когото искаш да бъдеш и който, надявам се, иска да бъде с мен.

Той я прегърна.

— Можеш ли да бъдеш търпелива? Има нещо, което трябва да уредя.

Нощта, в която умря, Алън беше с нея за последен път. Чувстваше се депресиран и разстроен.

— Трябваше да говоря първо с Лори и сестра й. А аз изстрелях куршума, като я заведох при декана. И какво направи деканът, успя да каже, че отношението ми към тези деца е прекалено приятелско. Съвсем направо ме попита дали Карън и аз имаме проблеми и дали съществува някаква причина тя да отсъства толкова много. — Същата вечер на вратата той я целуна, без да бърза, и рече:

— Всичко ще се промени. Много те обичам и имам нужда от теб.

Някакъв инстинкт й бе подсказал да настоява той да остане при нея. Само да се бе вслушала в този вътрешен глас, пък по дяволите разните клюки! Но тя го остави да си тръгне. Малко след десет и половина му позвъни. Гласът му звучеше особено весело. Говорил бе с Карън и нещата бяха вече изяснени. Беше си взел и приспивателното. Още веднъж бе рекъл „Обичам те“. Последните думи, които щеше да чуе от него.

Прекалено въодушевена, за да легне да спи, Вера беше гледала новините в единадесет, после започна да оправя всекидневната, да изтупва възглавниците и да подрежда списанията. Стори й се, че нещо проблясва в креслото. Беше ключът от стартера на колата на Алън. Сигурно се бе изплъзнал от джоба му.

Беше изпълнена с необяснима тревога за него. Ключът се оказа извинението да позвъни отново. Набра номера и остави телефона да звъни продължително. Отговор не последва. Приспивателното трябва наистина да е подействало — успокои се тя.

Сега, като се замисли отново за самотата си, Вера забърза по калдъръмената пътека с наведена глава, а образът на Алън не излизаше от съзнанието й. Ръцете й копнееха за него. Тя стигна до стълбите. „Алън, Алън, Алън.“

Вера не усети, че бе изговорила името му на глас, докато не срещна острия поглед на Брендън Муди, който я чакаше на верандата.

Настанена на една ъглова маса във вила „Цезаре“ в Хилсдейл, на няколко мили от Риджууд, Сара се чудеше как, за бога, се бе оставила да бъде увещана да вечеря с преподобния Боби Хокинс и Карла.

Двойката се беше появила на вратата й пет минути след като се бе върнала от Ню Йорк. Обясниха, че просто се разхождали с колата, за да опознаят новия си квартал, когато тя минала покрай тях на Линкълн авеню.

— Изглеждахте така, сякаш се нуждаете от малко подкрепа — подхвана преподобният Боби. — Почувствах как Господ ми внушава да обърна колата и да се отбия, за да ви кажа „Здравейте“.

Когато се прибра вкъщи в седем, след като бе напуснала клиниката и се бе разделила с Грег Бенет, Сара усети, че е изморена и гладна. Софи си бе отишла и в момента, в който Сара отвори вратата на празната къща, тя разбра, че не й се остава тук.