Мери Кларк - Деца из града

— Предполагам, разбирате, че ако потвърдите това от свидетелското място в съда, би било от голяма полза за Лори.

В този момент сълзи бликнаха от очите на Карън Грант.

— Съпругът ми беше най-доброто и най-прекрасното човешко същество, което някога съм познавала. Той най-малко от всички хора би искал да навредя на това момиче.

Очите на Муди се присвиха.

— Мисис Грант, имало ли е повод да изпитате някакви съмнения, че съпругът ви може и да е влюбен в Лори?

Тя изглеждаше изумена.

— Това е смешно. Момичето е на двадесет или двадесет и една. Алън беше на четиридесет.

— Такива неща са се случвали и друг път. Във всеки случай със сигурност не бих ви винил, ако сте решили да се уверите, да речем, да поразучите.

— Не разбирам за какво говорите.

— Искам да кажа, възможно е да сте наели частен детектив, някой като мен например…

Сълзите секнаха. Карън Грант беше очевидно ядосана.

— Мистър Муди, за нищо на света не бих обидила съпруга си по такъв начин. Но вие успяхте да ме засегнете. — Тя се изправи. — Не мисля, че има за какво повече да разговаряме.

Муди на свой ред се надигна бавно.

— Мисис Грант, моля да ме извините. Опитайте се да разберете, че моята работа е да открия някакво основание за постъпките на Лори. По ваши думи професор Грант е смятал, че Лори е съвсем близо до нервна криза. Ако е имало нещо между тях, ако след това той я е предал на администрацията и тогава тя се е озлобила…

— Мистър Муди, не се опитвайте да оправдавате момичето, което уби съпруга ми, като петните репутацията му. Алън беше дискретен човек и винаги много се притесняваше от ухажванията на студентките. Не можете да промените фактите, за да спасите неговия убиец.

Докато кимаше извинително, погледът на Брендън Муди изучаваше офиса. Приятно тапицирани с червена кожа канапе и столове. Рекламни плакати на екзотични места висяха, поставени в рамки по стените. Във вазите на бюрото на Карън Грант и на малката масичка имаше свежи цветя. Бюрото й обаче съвсем не беше отрупано с книжа, а телефонът не беше иззвънявал, откакто той се намираше в офиса.

— Мисис Грант, бих искал да се сбогувам с нещо по-приятно. Дъщеря ми е стюардеса в „Американ Еърлайнс“. Обожава работата си. Твърди, че туристическият бизнес влиза направо в кръвта. Надявам се, че и с вас е така и че работата ви помага да понесете загубата на съпруга си.

Стори му се леко омилостивена.

— Без нея бих била наистина загубена.

Наоколо нямаше и следа от други хора.

— Колко души работят тук? — попита той нехайно.

— Секретарката е навън по работа. Ан Уебстър, собственичката, днес отсъства по болест.

— Значи вие сте шефът?

— Ан скоро ще се пенсионира. Тогава аз ще отговарям изцяло за агенцията.

— Разбирам. Е, отнех ви доста време.

Муди не напусна хотела веднага. Вместо това се настани във фоайето и започна да наблюдава туристическата агенция. Два часа по-късно той отбеляза, че нито един човек не бе пристъпил прага й. През стъклото можа да види, че Карън не бе вдигнала телефона нито веднъж. Като остави вестника, който му служеше за прикритие, той се отправи към човека от охраната и започна да разговаря с него.

Грег Бенет караше нагоре към бариерата 14 14 бариера — мястото където се плаща таксата за пътя. — Бел.пр. при изхода на тунела „Линкълн“. Беше топъл мъглив ден, на който по-скоро му приличаше да е юлски, отколкото от последната седмица на май. Беше свалил покрива на новия си „Мустанг“, подарък от дядо му по случай дипломирането. Подаръкът го бе накарал да се почувства неудобно. „Дядо, аз съм на двадесет и пет. Достатъчно голям съм, за да мога да си изкарам сам парите за кола“ — беше се възпротивил той. Тогава майка му го беше дръпнала настрана. „За бога, Грег, не бъди такъв твърдоглавец. Дядо ти толкова се гордее, че си приет в Станфорд, та не може да си намери място от радост.“

В действителност Грег предпочиташе десетгодишния „Форд“, купен на старо, който караше в Клинтън. Още му беше пред очите как хвърля торбите със стиковете за голф на задната седалка и как Лори сяда до него отпред, като го задява за играта му.

Лори.

Той сви с колата към шосе 3 в близост до тунела. Както винаги, движението беше натоварено и погледна часовника на таблото. Три и четиридесет. Всичко беше наред. Оставил си беше предостатъчно време, за да стигне до клиниката. Надяваше се, че изглежда добре. Дълго се бе колебал какво да облече. Накрая се беше спрял на светлокафяво ленено сако, блуза по врата и мокасини. Лори не би го познала, ако отидеше прекалено издокаран. Устата му пресъхна при мисълта, че след толкова много месеци ще я види отново.