Мери Кларк - Деца из града

— Блестящо — възкликна Дани щастливо. — Момчетата ще вземат дяволската купа, ей богу!

Познавах те и когато все още можеше да говориш свястно английски, помисли си Муди, но на глас рече:

— Браво, страхотно.

След час, докато Брендън допиваше първото си питие, Дани привършваше третото. Време беше. Брендън насочи разговора към Лори Кениън.

— Работя по този случай — осведоми го той с поверителен шепот.

Очите на Дани се разшириха.

— И аз това чух. Горкото момиче май се е побъркало, а?

— Така изглежда — съгласи се Брендън. — И знаеш ли, смахнала се е, след като родителите й са починали. Колко жалко, че още тогава не е получила обичайната професионална помощ.

Дани се огледа наоколо.

— Напротив, приятел — прошепна той. — Но забрави, че си го чул. Обаче ме е яд, че нищо не знаеш.

Брендън изглеждаше изненадан.

— Искаш да кажеш, че тя е ходела при психиатър?

— Да, в Риджууд.

— Откъде знаеш, Дани?

— Ще си остане между нас, нали?

— Разбира се.

— Веднага след като умряха родителите, аз бях нает да разследвам дискретно двете сестри и техните занимания.

— Не може да бъде! Вероятно са застрахователите? Нещо заради иска срещу автобусната компания?

— Е, Брендън Муди, много добре знаеш, че самоличността на клиента е строго поверителна.

— Разбира се, че е така. Но автобусът се е движел прекалено бързо, спирачките са били неизправни. За двамата Кениън не е имало никакво спасение. Естествено е застрахователната компания да бъде доста нервна и да гледа да се осигури срещу евентуалните ищци. Че кой друг ще е заинтересован да ги разследва?

Дани упорито продължаваше да мълчи. Брендън направи знак на бармана, който обаче поклати отрицателно глава.

— Аз ще откарам приятеля си вкъщи — обеща Брендън. Знаеше, че е време да смени темата. След час, когато настани Дани на предната седалка, той отново подхвана разговора за сестрите Кениън. Докато спираше пред скромното жилище на Дани, Муди просто извади късмет.

— Брендън, приятелю, ти си добър човек — изфъфли Дани с надебелял език. — Знам много добре, че се опитваш да изкопчиш нещо. Да си остане между нас двамата и уличната лампа, но не ми е ясно кой ме нае. Всичко беше много тайнствено. Някаква жена позвъни. Представи се като Джейн Грейвс. Никога не сме се срещали. Обаждаше се всяка седмица, за да ми напомни да й изпратя доклада си. До някаква частна пощенска кутия в Ню Йорк Сити. И знаеш ли кой си мисля, че е бил? Вдовицата на покойния професор. Та нали горкичкото шантаво момиче на Кениън му пишеше писма? А и моите услуги не се ли оказаха ненужни още на следващия ден след убийството?

Дани отвори вратата на колата и слезе.

— Много, много лека нощ и следващия път ме питай направо. Няма да ти струва чак толкова чашки.

„Архитектът“, който Бик бе довел в къщата на Кениън при едно от първите си посещения, беше бивш затворник от Кентъки. Именно той постави в библиотеката и в телефона висококачествена апаратура, която се задействаше при звука на човешки глас, а касетофона скри в гостната над кабинета.

Докато Бик и Оупъл се мотаеха из горния етаж с разни пособия за измерване и различни мостри на тапети и бои, за тях беше от лесно по-лесно да сменят касетите. В момента, в който влезеха в колата, Бик започваше да ги пуска и продължаваше да ги слуша отново и отново даже в апартамента им в „Уиндам“.

Сара вечер водеше редовни телефонни разговори с Джъстин Донъли и те бяха златна мина за информация. В началото на Оупъл й се налагаше да полага неимоверни усилия, за да прикрие ужасното си раздразнение от невероятната страст на Бик да научава всяка новина за Лий. Но когато минаха няколко седмици, тя започна да се разкъсва между страха да бъдат разкрити и очарованието на разговорите за проблясъците в паметта на Лори. Разговорът на Сара с доктора за спомена с люлеещия се стол особено ласкаеше Бик.

— Милата ми тя — въздъхна той. — Спомни си само колко красива беше и колко хубаво можеше да пее. Добре я бяхме научили. — Той поклати глава. После се намръщи. — Но тя започва да говори.

Бик беше отворил прозорците на хотелската стая, за да може топлият майски въздух да влезе вътре. Лекият повей издуваше пердетата. Беше оставил косата си малко по-дълга и днес тя беше разрошена. Облечен беше само с едни стари панталони и тениска, която разкриваше гъстите къдрави косми по ръцете му — моята любима възглавничка, както казваше Оупъл. Тя се втренчи в него с боготворящ го поглед.