Мери Кларк - Деца из града

— Добре. — Отново детският глас.

— Добро момиче си ти, Деби. — Джъстин чакаше.

Тя се захвана с крака отдолу за бюрото му и наклони стола си назад. Ръцете й се прилепиха към тялото, сякаш притиснати от някаква външна сила. Отпусна стола напред, после отново го наклони назад. Лицето й беше сгърчено от страх. „Божията благодат, как сладко звучи това“, запя тя с треперещ детски гласец. Столът се клатеше и потропваше, сякаш наистина беше люлеещ се. С извитото си тяло и неподвижни ръце тя наподобяваше малко дете, седнало в скута на някого. Джъстин погледна към най-горната рисунка. Това беше то. Възглавницата всъщност беше нечий скут. Малко момиченце, държано от някого и пеещо, докато столът се люлее. Напред-назад. Напред-назад.

„… и чудото ще ме отведе у дома.“ Столът спря да се клати. Очите й отново се затвориха. Дишането й стана учестено и мъчително. Тя се изправи и се повдигна на пръсти, за да покаже, че някой я взема на ръце. „Време е да се качваме горе“ — рече с плътен глас.

— Отново са тук — забеляза Софи язвително, когато добре познатият тъмносин кадилак спря отпред на алеята.

Сара и Брендън Муди бяха в кухнята и чакаха кафето да стане готово.

— О, боже — простена Сара раздразнено. — Аз съм виновна, че позволих това да се случи. Слушай, Софи, донеси кафето в библиотеката и им кажи, че имам важна среща. В момента не съм в настроение да слушам молитви.

Брендън тръгна след нея и затвори вратата на библиотеката точно когато звънецът иззвъня.

— Радвам се, че не си им дала и ключ — рече той.

Сара се усмихна.

— Не съм чак толкова луда. Работата е, че в тази къща има прекалено много неща, които няма да мога да взема, а те са ужасно нетърпеливи да ги купят. Направих оценка на вещите, но те доведоха свой собствен експерт и май вече всичко това започва да ме изнервя.

— Защо не приключиш наведнъж? — попита Брендън.

— Ами вината си е главно моя. Осведомявам ги, че искам да продам тези и тези неща, после отново хвърлям поглед на вещите из къщата и осъзнавам, че не мога да ги побера в най-обикновен апартамент, затова им казвам, че и другите работи са за продан. Или пък те идват при мен и питат дали тази или онази лампа, картина, маса се продават. И така нататък.

Сара отметна назад косата си. Денят беше топъл и влажен и тя се бе накъдрила в пухкав ореол около лицето й, а цветът напомняше за наситените багри на есента.

— Има и нещо друго — добави тя, докато сядаше зад бюрото си. — Татко никога не пожела да сложи климатична инсталация, а те възнамеряват да монтират някаква нова система. Искат да могат да я включат в момента, в който ние се изнесем. А това означава, че тук ще се напълни с разни работници и какво ли не още.

Дръж си устата затворена, рече на себе си Брендън, докато сядаше в кожения стол от другата страна на бюрото. Той знаеше, че семейство Хокинс бяха платили огромна сума за къщата, а щом бяха готови да купят и мебелите, които Сара не можеше да взема, това означаваше, че няма да има нужда тя да търси други купувачи или да ги държи на склад. Настаняването на Лори в болница струваше цяло състояние, а студентската й застрахователна полица покриваше само малка част. Въобще не ставаше дума за разходите по подготовката на съдебната защита, а и Сара в момента не беше на работа, помисли си той.

— Успя ли да провериш застрахователните ви полици? — попита той.

— Да. Брендън, нещо не разбирам. Няма неизплатен или съмнителен иск. Баща ми винаги е поддържал книжата си в ред. Неговата застраховка отива при майка ни, а в случай че тя го изпревари, при нас. И тъй като той я надживя само с няколко минути, ние сме преките наследници. За съжаление всичко, освен къщата, е поставено под попечителство, което по принцип щеше да е много хубаво, ако не се бяха случили тези злощастни събития. Щяхме да получаваме по петдесет хиляди долара годишно всяка от нас и след пет години щяхме да имаме по четвърт милион. Но няма възможност да вземем цялата сума наведнъж.

— Ами автобусната компания? — попита Брендън. — Подаде ли иск срещу тях?

— Разбира се — отговори Сара. — Но защо им е да се занимават с нас? Ние не сме пострадалите при злополуката.

— О, по дяволите! — възкликна Брендън. — Надявах се да постигна нещо точно по този начин. Ще поканя детектива на едно питие и ще го притисна, но вероятно това е положението. Проклета автобусна компания. Как е Лори?

Сара се замисли над отговора си.

— По-добре е. Според мен започва да свиква със смъртта на майка и татко. Д-р Донъли е чудесен.