Мери Кларк - Деца из града

— Да, така е. — След погребението на Алън Вера бе избягала във вилата си на Кейп Код. Грипът беше извинението, с което се бе обадила на декана тогава.

— Карън всъщност изглежда доста добре за човек, когото наскоро е сполетяла такава непоправима загуба, не мислиш ли, Вера?

Вера поднесе чашата към устните си, отпи и после рече спокойно:

— Карън е прекрасна жена.

— Искам да кажа, че ти си отслабнала толкова много и лицето ти е толкова изпито. Кълна се, ако бях случаен човек и трябваше да позная коя от двете ви е вдовицата, веднага щях да посоча теб.

Луиз Ларкин стисна ръката на Вера и се усмихна състрадателно.

Лори се събуди от шепота на гласове, който долиташе откъм коридора. Този шум тя чуваше вече три месеца и той й действаше успокоително, февруари, март, април: сега беше началото на май. В света отвън, преди влизането си тук, на улицата, в колежа, та дори вкъщи, бе започнала да се чувства, като че ли пропада в пространството, безсилна да спре ужасния полет надолу. В клиниката, тя беше сякаш извън времето. Пропадането й бе забавено. Изпитваше благодарност за получения отдих, макар да знаеше, че в края на краищата никой не е в състояние да я спаси.

Бавно се надигна и обгърна с ръце краката си. Един от най-прекрасните моменти през деня — когато се събудеше със съзнанието, че кошмарът с ножа не я е преследвал през нощта и че всичко онова, което я дебнеше, беше далеч оттук.

Това бе от нещата, за които искаха от нея да пише в дневника си. Пресегна се към нощното шкафче и взе тетрадката и химикалката. Имаше време да нахвърля няколко мисли, преди да се облече и слезе за закуска. Подпря възглавниците, облегна се на тях и отвори тетрадката.

Вътре откри изписани страници, които ги нямаше миналата вечер. От горе до долу някаква детска ръка бе написала едно и също: „Искам мама. Искам да си отида вкъщи“.

Късно същата сутрин, докато седеше заедно със Сара пред на бюрото на Джъстин Донъли, Лори внимателно го изучаваше как чете дневника. Какъв голям мъж, помисли си тя, с тези широки рамене, изсечени черти и гъста тъмна коса. Харесваше очите му. Бяха наситено тъмносини. Тя обикновено не харесваше мустаци, но неговите изглеждаха толкова добре, особено над равните, бели зъби. Харесваше също и ръцете му. Широки, но с дълги пръсти. С тъмен тен и без следа от косми по тях. Смешно беше, че мустаците на д-р Донъли й се струваха великолепни, а не понасяше косми по ръцете или раменете на някой мъж. Усети се, че произнася тази мисъл на глас. Донъли вдигна глава.

— Лори?

Тя потръпна.

— Не знам защо казах това.

— Би ли го повторила?

— Казах, че не понасям косми по ръцете или раменете на мъж.

— Защо мислиш, че ти хрумна това?

— Тя няма да ти отговори.

Този път Сара веднага разпозна гласа на Кейт.

Джъстин изглеждаше спокоен.

— Хайде, Кейт — рече той весело. — Не можеш да продължаваш да притискаш Лори. Тя иска да говори с мен. Или може би това е Деби. Мисля, че Деби е писала в дневника миналата нощ. Прилича на нейния почерк.

— Е, със сигурност не е моят.

За последните три месеца тонът звучеше по-смекчено. Някакво странно разбиране се беше изградило между Джъстин и превъплъщението на Лори — Кейт.

— Мога ли да говоря с Деби сега?

— Е, добре. Само не я разревавай отново. Омръзнаха ми подсмърчанията на това хлапе.

— Кейт, преиграваш — рече Джъстин. — Ти защитаваш Деби и Лори и двамата знаем това. Но трябва да ме оставиш да ти помогна. Заела си се с прекалено трудна задача и няма да се справиш сама.

Падащата напред коса беше обичайният знак. Сърцето на Сара се късаше, докато слушаше гласа на изплашеното дете, което наричаше себе си Деби. Така ли се беше чувствала Лори през онези две години, докато я бе нямало: плачеща, ужасена, копнееща за хората, които обича?

— Здравей, Деби — подхвана Джъстин. — Как се чувства днес голямото момиче?

— По-добре, благодаря ти.

— Деби, толкова се радвам, че започна отново да пишеш в дневника. Знаеш ли защо написа това миналата нощ?

— Знаех, че дневникът е празен. Преди това обаче го разтърсих.

— Разтърсила си дневника? Какво очакваше да има вътре?

— Не знам.

— Какво те беше страх да не намериш, Деби?

— Още снимки — прошепна тя. — Сега трябва да тръгвам, те ме търсят.

— Кой? Кой те търси?

Но тя си беше отишла.

Чу се мързелив смях. Лори беше кръстосала крака и леко се бе отпуснала в стола. Със съзнателно предизвикателен жест тя прокара пръсти през косата си.