Мери Кларк - Деца из града

— Алън Грант беше добър приятел с всички — бе отвърнала Уест, пренебрегвайки намеците в неговите въпроси.

Отново трябваше да започне да разнищва нещата, мрачно си помисли Брендън. Проблемът беше в това, че учебната година приключваше скоро и голяма част от старите студенти, които познаваха Лори добре, щяха да се дипломират. Хора като Грег Бенет например.

С тези мисли в главата Брендън се бе обадил на Бенет, за да го покани да се видят отново на чаша кафе. Грег щеше да отсъства през съботата и неделята, така че се бяха разбрали да се срещнат в понеделник. И както обикновено, Бенет беше попитал за Лори.

— Доколкото знам от сестра й, тя се справя доста добре — му бе отговорил Брендън.

— Напомнете на Сара да ми се обади, ако има нещо, с което мога да помогна.

Докато караше обратно към къщи, Брендън разсъждаваше, че се бе изнизала още една безрезултатна седмица. А за свое най-голямо разочарование се сети, че жена му даваше парти у тях същата вечер.

— Ще отскоча да пийна нещо в „Соларис“ — рече й той, след като нервно я целуна по челото. — Наистина не мога да проумея как все успяваш да се забъркаш в подобни тъпотии.

— Позабавлявай се, скъпи. Добре ще е да се видиш с приятелчетата.

Тази вечер Брендън се наслади на дългоочакваната си почивка. Седеше на бара и си говореше с познати от прокурорския кабинет. Постепенно разговорът се завъртя около Сара и Лори Кениън. Общото мнение беше, че ще е по-добре за Сара да се споразумее с прокурора.

— Ако отпадне обвинението в предумишлено убийство първа степен, Лори вероятно ще получи между петнадесет и тридесет години, а може би ще излежи една трета от тях и ще излезе на около двадесет и шест или седем.

— Делото е възложено на съдията Армън, а той не обича споразуменията — обади се един от помощник-следователите. — Освен това, когато работата опре до присъда, съдиите не се интересуват дали убийците са с омагьосващо красива външност.

— Не мога да понеса мисълта хубаво дете като Лори Кениън да бъде затворено заедно с онези уличници — заяви друг.

Бил Оуенс, частен детектив, работещ за застрахователна компания, седеше точно до Брендън Муди. Изчака, докато сменят темата, и подхвърли:

— Брендън, не искам да се разчува, че съм те предупредил.

Муди не обърна глава, но очите му се извъртяха към събеседника.

— Какво има?

— Познаваш ли Дани О’Тул?

— Дани, ловеца на съпрузи? Разбира се. Кого е следил напоследък?

— Точно там е въпросът. Оная вечер беше тук и беше понаправил главата, а както напоследък често се случва, разговорът се насочи към случая Кениън. И само чуй това. След смъртта на родителите Дани е бил нает да разследва двете сестри. Ставало дума за някакъв застрахователен иск. Когато по-малката била арестувана, го освободили.

— Звучи подозрително — изсумтя Муди. — Ще проуча тая работа. Благодаря ти.

— Хората, които купиха къщата ни, май лазят по нервите на Сара — рече Лори на д-р Донъли.

Джъстин остана изненадан.

— Не съм забелязал такова нещо.

— Да, Сара каза, че прекалено много се навъртат наоколо. Трябва да се настанят в къщата през август, а поискали позволение да започнат преустройството.

— Някога гледала ли си ги по телевизията, Лори?

Тя поклати глава.

— Не обичам такъв вид предавания.

Джъстин изчака. На бюрото му лежеше докладът от лекаря, който водеше изкуствотерапията. Малко по малко в скиците на Лори се оформяше някакъв смисъл. Последните шест работи бяха колажи и във всеки тя бе включила две характерни сцени. Едната показваше люлеещ се стол, върху който имаше дебела пухкава възглавница, а до него фигура на изправена жена; другата — дебелостволо дърво с големи разперени клони пред някаква къща без прозорци.

Джъстин посочи изображенията върху листовете.

— Спомняш ли си да си правила това?

Лори ги погледна с безразличие.

— Разбира се. Не ме бива много като художник, нали?

— Ще се научиш. Лори, погледни този люлеещ се стол. Можеш ли да го опишеш с думи?

Видя как тя се отнася нанякъде. Очите й се разшириха. Тялото й се напрегна. Но той не искаше някоя от другите й личности да му попречи.

— Лори, опитай.

— Боли ме главата — прошепна тя.

— Лори, ти ми имаш доверие. Ти току-що си спомни нещо, нали? Не се страхувай. Направи го заради Сара, довери ми това нещо, остави го да излезе навън.

Тя посочи люлеещия се стол, стисна устни и притисна ръце към тялото си.

— Покажи ми, Лори. Ако не можеш да говориш, тогава ми покажи какво се е случило.