Мери Кларк - Деца из града

И тогава всичко изчезна, след което видях д-р Донъли да се навежда над мен — помисли си тя. — После, докато слизахме по стълбите, пристигна полицията.

Полицаите бяха казали, че тя е написала писмо на вдовицата на Алън Грант. Защо ще й пиша? — зачуди се Лори. Настояваха, че съм я заплашвала. Та това е глупаво, помисли си. Кога би трябвало да съм написала писмото? Кога би трябвало да съм го пратила?

Ако Карън Грант бе получила заплашително писмо през последните няколко дни, това беше доказателство, че някой друг го е изпратил. Нямаше търпение да го съобщи на Сара.

Лори облегна челото си на стъклото. Беше толкова хладно. Чувстваше се уморена и щеше да си легне. На тротоара отвън се виждаха няколко души, които бързаха покрай клиниката със сгушени глави. Явно навън беше наистина студено.

Тя забеляза мъж и жена да пресичат улицата отпред. Дали не бяха Сара и докторът. Не беше сигурна.

Обърна се, прекоси стаята и си легна, като се зави добре. Клепачите й тежаха. Хубаво беше да се отнесеш нанякъде. А щеше да бъде толкова хубаво и никога повече да не се събужда.

Във вторник сутринта Брендън Муди замина за колежа в Клинтън. Планът му беше да разпита студентите от блока, в който се намираше квартирата на Лори. След погребението на Алън Грант той бе поогледал сградата. Тя бе построена преди пет години за нуждите на студентите от по-горните курсове. Стаите бяха големи и включваха кухненски бокс и отделна баня. Беше чудесно място за студенти като Лори, които можеха да си позволят да плащат допълнително за усамотението си.

Апартаментът на Лори вече бе щателно претърсен от специалистите към кабинета на прокурора. Брендън се отби първо там.

Беше напълно разхвърлян. Завивките от леглото бяха смъкнати. Вратата на дрешника зееше, а дрехите явно бяха оглеждани и после намятани безредно по закачалките. Чекмеджетата на шкафа стърчаха полуотворени. Съдържанието на бюрото беше разпръснато отгоре му.

Муди знаеше, че полицията е прибрала пишещата машина, на която бяха писани писмата до Алън Грант, както и останалата част от пособията за писане. Знаеше, че и чаршафите, дрехите на Лори с кървавите петна, каишката на часовника и гривната й бяха конфискувани.

Какво тогава търсеше той?

Ако някой му бе задал този въпрос, Брендън щеше да отговори: „Нищо“, което означаваше, че нямаше определен план в главата си. Той се огледа наоколо си, изучавайки обстановката.

Беше очевидно, че в нормалното си състояние стаята бе изглеждала доста привлекателно. Дълги до земята пердета в екрю, китеник в същия цвят на леглото, репродукции на Моне и Мане, оригинални картини по стените, половин дузина трофеи от състезания по голф, наредени върху един от рафтовете на библиотеката. Тя не бе подпъхнала снимки на съкурсници и приятели в рамката на огледалото, както правеха повечето студенти. На бюрото й имаше една-единствена снимка на семейството й. Брендън разгледа фотографията. Семейство Кениън. Познаваше родителите. Снимката трябва да е била направена край басейна зад къщата им. Четиримата явно са се чувствали щастливи и доволни заедно.

Постави се на мястото на Лори, помисли си Муди. Изведнъж семейството ти е разсипано. Ти обвиняваш себе си. Уязвим си и се увличащ по човек, който е мил с теб, който е не само привлекателен като мъж, но и достатъчно възрастен, за да замени в съзнанието ти образа на бащата, а той те отхвърля. И ти изгубваш контрол.

Ясно като бял ден. Брендън обиколи помещенията, като оглеждаше преценяващо. Застана над ваната в банята. Бяха открили следи от кръв в нея. Лори е била достатъчно умна да изпере вътре чаршафите и дрехите си, после да ги занесе долу в сушилнята, да ги сгъне и да ги прибере. Беше се опитала да изпере и каишката на часовника си.

Брендън знаеше как прокурорът щеше да използва това доказателство. Щеше да се помъчи да докаже паника и объркване, когато убийцата се е втурнала да заличи уликите.

Преди да излезе от стаята, Брендън я огледа още веднъж. Не бе открил абсолютно нищо, нито едно доказателство, което би могло да помогне на Лори. Защо ли имаше неприятното чувство, че е пропуснал нещо?

Сара прекара безсънна нощ. Събитията от деня преминаваха пред очите й: смразяващите писъци на Лори; накъсаната снимка; полицаите на вратата; Лори, отведена в белезници; после Джъстин, който се кълнеше, че ще я освободи под свое попечителство, докато следваха полицейската кола към Клинтън. Вече се развиделяваше, когато накрая Сара успя да заспи неспокоен, тежък сън, в който сънуваше съдебни зали и обвиняеми, признати за виновни.