Мери Кларк - Деца из града

— Не се и надявай, приятелче. — Тя завъртя глава. — О, спри да ревеш!

— Деби ли плаче? — запита Джъстин.

— Че кой друг?

— Не знам. Колко сте там?

— Не сме много. Някои си отидоха, след като Лори се прибра вкъщи. И толкова по-добре. Беше започнало да става пренаселено. Казах, млъкни!

— Кейт, може би ако говоря с Деби, ще успея да разбера какво я тормози толкова.

— Давай. Аз не успявам да се справя с нея.

— Деби, моля те, не се страхувай. Обещах, че нищо лошо няма да ти се случи. Ще поговориш ли с мен? — Гласът на Донъли беше мил, увещаваш.

Промяната настъпи за секунда. Косата падна напред, чертите се омекотиха, устата се нацупи, устните затрепериха, ръцете в скута й се сключиха една в друга, краката се залюляха над пода. Сълзи се затъркаляха по бузите й.

— Здравей, Деби. Днес много плачеш, нали?

Тя енергично кимна с глава.

— Случило ли ти се е нещо вчера?

Тя отново кимна в знак на съгласие.

— Деби, знаеш , че те обичам. Знаеш, че те пазя. Мислиш ли, че можеш да ми се довериш?

Колебливо кимване.

— Тогава можеш ли да ми кажеш какво те плаши?

Тя завъртя отрицателно глава.

— Значи не можеш. Тогава вероятно ще ми покажеш? Ти ли пишеше в дневника?

— Не. Лори пишеше. — Гласът беше мек, детски и тъжен.

— Лори е писала, но ти знаеш какво е било, нали?

— Не съвсем. Аз сега се уча да чета.

— Добре. Покажи ми какво правеше Лори.

Тя вдигна въображаема химикалка, направи движение, като че отваря тетрадка, и започна да пише във въздуха. После се поколеба, подържа химикалката, сякаш се е замислила, огледа се наоколо и след това ръката й посегна да обърне следващата страница.

Очите й се разшириха. Устата и се отвори в ням вик. Тя скочи, хвърли надалеч тетрадката и започна да къса нещо с двете си ръце, лицето й беше застинало в неописуем ужас.

Внезапно тя спря, отпусна ръце и се разнесе вик:

— Деби, веднага се прибирай! Слушай, докторе, може да ми е писнало от това дете, но аз трябва да се грижа за него. Изгори тази снимка, чуваш ли ме? Просто не й позволявай да я види още веднъж.

Кейт беше взела нещата в свои ръце.

В края на сеанса придружителят дойде за Лори.

— Можеш ли да дойдеш пак? — помоли тя Сара на тръгване.

— Да, по което време д-р Донъли препоръча, че ще е добре.

Когато Лори излезе, Джъстин подаде снимката на Сара.

— Виждате ли нещо, което би могло да я изплаши?

Сара се вгледа в нея.

— Не може да се различи кой знае какво с всички тези ръбове от накъсването и засъхналото лепило. Човек би казал, че й е студено, така както е обгърнала ръце около себе си. Носи същия бански костюм, с който е облечена и на снимката в библиотеката, на която сме заедно. Беше направена няколко дни, преди да бъде отвлечена. Всъщност това е банският, който е носела, когато изчезна. Смятате ли, че е възможно това да е предизвикало ужаса й?

— Твърде е вероятно. — Д-р Донъли прибра снимката в досието на Лори. — Днес денят й ще бъде доста зает. Сутринта е на искуствотерапия, а следобед на сеанс по водене на дневник. Все още отказва да направи стандартните тестове. Ще имам възможност да я наблюдавам как се държи сред другите пациенти. Надявам се, да дойде времето, когато ще може да говори с мен, без вие да сте до нея. Мисля, че това ще стане.

Сара се изправи.

— Кога да бъда тук?

— Веднага след вечерята. Шест часът добре ли е за вас?

— Разбира се. — Като си тръгваше, Сара пресметна с колко време разполагаше. Сега беше почти обяд. Ако имаше късмет, щеше да си стигне вкъщи до един. И трябваше да тръгне обратно преди четири и половина, за да избегне най-големите задръствания. Това правеше три часа и половина, които можеше да прекара зад бюрото си.

Джъстин я изпрати до приемната и се загледа след нея. Стройното й тяло беше гордо изправено, голямата чанта — преметната през рамо, главата високо вдигната. Точно така, с вирната брадичка, помисли си той, добро момиче. После, докато я наблюдаваше как се отдалечава по коридора, той я видя да пъха и двете си ръце дълбоко в джобовете, сякаш да се предпази от студа, който единствено тя усещаше.

Голямото жури бе свикано на седемнадесети февруари и не му отне много време да обяви Лори за виновна по обвинението в предумишлено убийство на Алън Грант. Насрочена бе и датата на процеса — пети октомври.

На следващия ден Сара се срещна с Брендън Муди в „Соларис“, известен ресторант зад ъгъла на областния съд в Бърджин. Всички съдии и адвокати, които влизаха в ресторанта, спираха да поприказват със Сара. Би трябвало да седи на една маса заедно с тях и да се шегуват, помисли си Брендън, вместо срещата им да е такава.