Мери Кларк - Деца из града

— Обяснете ми как да открия къщата ви — отсече той. — И й дайте два валиума.

Софи го посрещна на вратата.

— В стаята на Лори са, докторе. — Тя го поведе по стълбите. Сара седеше на леглото, прегърнала упоената Лори.

— Накарах я да вземе валиума. Утихна, но въздействието му вече преминава. — Сара пусна Лори, като намести главата й на възглавницата.

Джъстин се наведе над Лори и започна да я преглежда. Пулсът й прескачаше, дишането беше учестено, зениците разширени, кожата ледена.

— Намира се в шок — тихо съобщи той. — Знаете ли какво го е предизвикало?

— Не. Изглеждаше добре, когато се прибирахме вкъщи. Рече, че отива да пише в дневника си. После я чух да пищи. Мисля, че е разглеждала албумите, защото е накъсала една снимка. По цялото й бюро има разпръснати парчета.

— Искам тези парчета да се съберат — нареди Джъстин. — Внимавайте да не загубите някое. — Той започна да потупва Лори по лицето. — Лори, доктор Донъли е. Искам да говориш с мен. Кажи си цялото име.

Тя не отговори. Пръстите на Донъли я потупаха по-силно.

— Кажи ми как се казваш — настоя той.

Накрая Лори отвори очи. Когато го фокусираха, в тях се появи изненада, после облекчение.

— Доктор Донъли — промълви. — Кога сте дошли?

Сара се чувстваше омаломощена. Последният един час беше чиста агония. Успокоителното беше притъпило истерията на Лори, но последвалото затваряне в себе си беше още по-страшно. Сара се ужаси от мисълта, че Лори можеше толкова да се отдалечи, че да не са в състояние да я върнат повече.

Софи стоеше на вратата.

— Ще й помогне ли чаша чай? — меко попита тя.

Джъстин я чу. Погледна през рамо.

— Да, ако обичате.

Сара отиде до бюрото. Снимката беше направо надробена. За няколкото минути от момента, в който Лори беше започнала да пищи до пристигането им със Софи в стаята й тя бе успяла да я накъса на съвсем малки парченца. Щеше да е чудо, ако успееха да я сглобят.

— Не искам да оставам повече тук — измърмори Лори.

Сара се обърна. Лори беше седнала, обвила ръце около тялото си.

— Не мога да остана повече тук. Моля ви.

— Добре — спокойно рече Джъстин. — Нека да слезем долу. Всички ще изпием по чаша чай. — Той помогна на Лори да се изправи. Бяха слезли половината стълба, следвани от Сара, когато звънецът на външната врата иззвъня.

Софи се спусна да отвори. Двама униформени полицаи стояха на площадката. Носеха заповед за арестуването на Лори. Като бе изпратила заплашително писмо до вдовицата на Алън Грант, тя бе нарушила условията на гаранцията и това я бе направило невалидна.

Същата вечер Сара седеше в кабинета на Джъстин Донъли в клиниката.

— Ако не бяхте с нас, досега Лори вече да е в затворническата килия — каза му тя. — Не намирам думи да изразя колко съм ви благодарна.

Това беше вярно. Когато Лори бе изправена пред съдията, Донъли го беше убедил, че в момента тя е в дълбок психологически стрес и се нуждае от настаняване в болница при осигурени удобства. Съдията промени заповедта си и нареди незабавна хоспитализация. По пътя от Ню Джърси към Ню Йорк Лори беше изпаднала в някакъв унес, подобен на транс.

Джъстин внимателно подбра думите си.

— Радвам се, че тя е тук. Има нужда да бъде под постоянно наблюдение, както и от незабавен преглед на скенер.

— За да я предпазим да не продължи да изпраща заплашителни писма?

— И за да я предпазим да не посегне на себе си по някакъв начин.

Сара се изправи.

— Отнех ви достатъчно много време за един-единствен ден, докторе. Утре рано сутринта ще дойда отново.

Беше почти девет часът.

— Има едно ресторантче зад ъгъла, където яденето е хубаво, а обслужването — бързо — предложи Донъли. — Защо не хапнете набързо с мен, а после ще поръчам кола да ви закара до вкъщи?

Сара вече се бе обадила на Софи, за да й съобщи, че Лори е приета в болница, и да я освободи за вечерта. Мисълта да хапне и изпие чаша кафе с Джъстин Донъли, вместо да се прибере в празната къща, беше ободрителна.

— Бих се радвала — простичко отговори тя.

Лори стоеше до прозореца на стаята. Харесваше й тази стая. Не беше голяма, така че можеше да я обхване с поглед. В нея се чувстваше в безопасност. Външният прозорец не се отваряше. Беше го пробвала. Имаше вътрешен прозорец, който гледаше към коридора и стаята на сестрите. Закриваше го перденце, но тя го бе дръпнала наполовина. Никога отново не искаше да остава на тъмно.

Какво се бе случило днес? Последното нещо, което си спомняше, беше как седи зад бюрото и пише. После обърна страницата и тогава…