— Каква си добричка!
— Нещо против да запаля?
— Не ми пука, ако ще и да изгориш.
Сюзан запали цигара.
— Добре, чуй какво се е случило — каза тя. — Тран Ван Вин пише на брат си, че бил в хазната в Цитаделата на Куанг Три, лежал ранен на втория етаж и гледал надолу. Видял да влизат двама мъже и една жена, които отворили сейф в стената и започнали да вадят чували. Били цивилни и господин Вин решил, че или са там по официална работа, или пренасят плячката на сигурно място. Те отворили няколко чувала и господин Вин видял, че са пълни със златни монети, американска валута и накити. — Тя дръпна от цигарата. — Разбираш накъде отива работата. Искаш ли да стигнеш до края?
— Нали затова съм тук.
Сюзан се усмихна.
— Тази история се потвърждава от факта, че по време на битката била ограбена хазната в Куанг Три. Пише го в учебниците по история. Проверих.
— Довърши историята.
— Сержант Вин пише, че няколко часа преди това бил свършил боеприпасите, затова само ги наблюдавал. Скоро лейтенантът — Хайнс — влязъл в сградата и заговорил тримата цивилни така, като че ли и той участвал в спасяването на ценностите. Обаче ненадейно лейтенант Хайнс вдига автомата си и убива двамата мъже. Жената го умолявала да я пощади, но той я убил с изстрел в главата. Капитан Блейк влиза, вижда какво се е случило, двамата с лейтенант Хайнс се скарват и лейтенант Хайнс понечва да вдигне автомата си, само че капитан Блейк го изпреварва с пистолета си и го застрелва. После капитан Блейк връща парите и златото в сейфа, заключва го и си тръгва. По-късно плячката изчезва.
Сюзан хвърли фаса си.
— Та това се е случило. Тран Ван Вин го е видял и го е разказал в писмото до брат си.
— Струва ми се, че размени двамата американци — отбелязах аз.
Тя се подсмихна.
— Може и да си прав. Обаче според мен така звучи по-добре.
— Значи Едуард Блейк всъщност хладнокръвно е убил четирима души и освен това е крадец. Това ли е човекът, който искаш да ти е президент?
— Всички грешим, Пол. Особено по време на война. Всъщност и аз не бих гласувала за Едуард Блейк, но той е подходящ за страната.
— Не и за моята. Сбогом. — Обърнах се и закрачих.
Тя продължи успоредно с мен.
— Харесвам мъже, които се борят за правдата.
Не отговорих.
— Е, вече знаеш тайната. Ще я запазиш ли?
— Не.
— Нищо не можеш да докажеш.
— Ще опитам.
— Не бива.
Спрях и се огледах. Нямаше жива душа.
— Много удобно място да ме убиеш.
— Прав си. — Сюзан извади колта от колана си, майсторски го завъртя на предпазителя и ми го подаде. — Или пък ти да се избавиш от мен.
Взех оръжието и го хвърлих колкото можех по-надалеч в оризището.
— Имам друг — каза тя. — По-точно два.
— Сюзан, ти не си добре.
— Казах ти, че в нашето семейство сме побъркани.
— Наистина си побъркана.
— И какво от това? Така съм по-интересна. Ти да не си мислиш, че си съвсем наред?
— Виж, не ми се спори с теб тук…
— Обичаш ли ме?
— Естествено.
— Искаш ли да ми помогнеш да изхвърлим Едуард Блейк от мястото му?
— Нали беше подходящ за страната? — напомних й аз.
— Не и за моята. Хайде. Бензинът свършва, а си прекалено стар, за да вървиш пеш.
— Бил съм кашик.
— През коя война? Гражданската или Испано-американската 32 32 Съответно 1861–1865 и 1898 г. — Б.пр.
? Качвай се. Можеш да се занимаваш с мен в Ханой. Имам нужда от напляскване.
Усмихнах се.
Тя обърна и протегна ръка. Поех я и Сюзан ме притегли към мотора. Качих се.
Потеглихме на север покрай Бан Хин към Лао Кай и от там за Ханой.
Това щеше да е приятен завършек на историята, ако вярвах и на половината от думите й.
Продължихме на север по шосе 12, което си оставаше еднолентов черен път отдясно на река На. Небето беше покрито с ниски тъмни облаци, които сякаш щяха да си останат там до пролетта. Откакто бяхме минали през прохода Хайван по пътя за Хюе, не бях виждал слънчев ден.
Доколкото климатът влияе върху културата, наистина съществуваха два различни Виетнам: слънчев, шумен и усмихнат на юг и сив, мълчалив и мрачен тук на север. Познайте кой спечели войната.
Със Сюзан почти не разговаряхме, което ме устройваше. Мразя тия кавги между любовници, когато единият иска да убие някого, а другият — не.
Опитах се да осмисля всичко това и предполагам, че до голяма степен го разбирах, поне политическия, икономическия и глобално стратегическия му аспект. И естествено, нямаше никакъв смисъл, както и при предишната ни намеса в тая страна. В крайна сметка обаче трябваше да има смисъл за ония във Вашингтон, които разсъждаваха различно от нормалните хора.
Читать дальше