Нелсън Демил - На север

Замислих се за това.

— А не съществува никаква връзка между мен и полковник Манг?

— Всъщност съществува.

Не обърнах внимание на думите й.

— Значи ме е избрал компютър, така ли? Красив, владеещ френски и виетнамски, отлично познаване на страната, обича местната храна, шофьорска книжка за мотор и умения за работа с хора.

Сюзан се усмихна.

— Не забравяй и страхотното чукане.

— Да. Ще ти кажа нещо — сбъркали са.

— Може би. А може би не.

Пуснах и тая реплика покрай ушите си и се качихме на мотора.

На шейсетина километра и два часа от Лай Чау шосето се раздвои и за пръв път видях пътен знак: лявото разклонение водеше към лаоската граница, която бе на десет километра, а дясното — към Лао Кай на шейсет и седем километра. Избрах дясното, тъй като не ми се ходеше в Лаос и определено не исках да се натъкна на повече граничари или военни.

В огледалото обаче видях, че зад мен вдига прах военен джип.

— Военни — казах на Сюзан.

Тя не погледна назад, но също се наведе към огледалото.

— Лесно можеш да им избягаш на този изровен черен път.

Искаше да каже, че коловозите са много неравни, докато ивицата помежду им бе по-гладка. Дадох газ, вдигнах шейсет километра и видях, че облакът прах зад мен се смалява в далечината.

Половин час продължихме с тази скорост и реших че ако джипът се движи наполовина толкова бързо, трябва да е на петнайсет километра зад нас.

— Нали ти казах, че моторът е по-подходящ — напомни ми Сюзан.

Голяма част от това пътуване беше обмислена предварително и онова, което ми се бе струвало случайно, беше пресметнато. Бях допуснал грешката да подценя своите приятели във Вашингтон, които не можеха да са толкова тъпи, колкото изглеждаха.

Този участък от шосето бе съвсем пуст и според картата се наричаше 4Д. Започваше да застудява и да се стъмва. Хванах ръката на Сюзан и погледнах часовника й. Наближаваше седем. Както бях установил през 1968-а, в тия ширини слънцето бързо залязва и мракът може да те изненада.

Шосе 4Д започваше да се изкачва към планината и пред нас се извисиха върхове. Отгоре на всичко се появи мъгла. Нямаше да стигнем до Лао Кай.

Пак започнах да се оглеждам за място, където да отбия и да пренощуваме. Дъхът ми излизаше на пара и предположих, че температурата е близо до нулата.

Тъкмо се канех да отбия към един планински поток, когато видях табела „Са Па“, следвана от надпис на английски: „Красива гледка. Добри хотели“. Спрях и зяпнах табелата. Дали някой стопаджия не се беше измайтапил?

— Това истина ли е? — попитах.

— Има един планински град Са Па — каза Сюзан. — Стар френски курорт. Някой от ханойския ни офис беше ходил там. Дай да погледнем картата.

Извадих я и я разгледахме на отслабващата светлина. И естествено, открихме точица с надпис Са Па, обаче нищо не показваше, че там има нещо повече от поредното затънтено градче. Според картата височината бе хиляда и осемстотин метра, което обясняваше защо дъхът ми излиза на пара и не си чувствам носа.

— От Са Па до Лао Кай е трийсет километра — казах аз. — Ще спрем в Са Па.

Потеглих нагоре по стръмния черен път. Мъглата се сгъсти, обаче не включих фара и се движех в средата на шосето.

След петнайсет минути видяхме светлини и след още няколко бяхме в Са Па.

Градчето беше приятно и на тъмно можех да си представя, че се намирам във френско алпийско селище.

Пообиколихме наоколо и установихме, че през зимата в градчето е пълно мъртвило. Имаше много хотелчета и странноприемници и всички щяха да докладват за пристигането ни в имиграционната полиция.

Видях няколко души по улиците — повечето бяха планинци. Забелязах един виетнамец с мотопед и казах на Сюзан:

— Попитай го кой е най-добрият хотел в града. — Дадох газ и го настигнах. Сюзан го заговори и той я упъти.

— Направи обратен завой — каза ми тя.

Обърнах на пустата улица и Сюзан ме насочи към път, който се издигаше над града.

В самия му край като мираж се очерта силуетът на огромен модерен хотел, наречен „Виктория Са Па“.

Дадохме мотора на портиера, извадихме раниците си и влязохме в просторното луксозно фоайе.

— Само най-хубавото за моя герой — каза Сюзан. — Използвай кредитната си карта. Струва ми се, че вече няма да ми изплащат разходите.

— Хайде първо да пийнем нещо.

До фоайето имаше бар. Хванах я за ръка и я поведох в това модерно заведение с панорамен изглед към мъгливите планински склонове. Оставихме раниците си и седнахме на една от масите. Сервитьорката взе поръчката ни за две бири. Огледах се и видях десетина бели туристи. Нямаше да изпъкваме. Точно затова бях попитал за най-добрия хотел в града.