Нелсън Демил - На север

— Имам предчувствието, че няма да се настаним тук — рече Сюзан.

— Няма — потвърдих аз и прибавих: — Полковник Манг вече знае, че сме отседнали в мотела в Диен Биен Фу, значи му е известно, че сме в северозападен Виетнам. Ще му се да научи точно къде се намираме, обаче не съм сигурен как ще използва тази информация. Във всеки случай, не искам той или местните горили да се присъединят към нас за коктейла. Затова ще продължим.

— Съгласна съм, че не бива да отсядаме в хотел — отвърна Сюзан, — но може би трябва да потърсим друго място в града, където да пренощуваме, например някоя черква или онзи парк, покрай който минахме. Лао Кай е на около два часа опасно каране в планинската мъгла. Ако ни настигне джип, няма да го чуем заради рева на мотора и може да не успеем да му избягаме. — Тя ме погледна. — А и ти изхвърли пистолета ми.

— Нали имаш още два.

Сюзан се усмихна.

— Е, зная един кашишки трик за нощно бягство — казах аз. — Ще вървим пеш.

Тя не отговори.

Донесоха бирите и Сюзан вдигна чашата си.

— За най-ужасните три дни, които съм прекарвала във Виетнам с най-добрия мъж, когото познавам.

Чукнахме се.

— Нали искаше малко приключения.

— Освен това исках горещ душ и меко легло. Да не споменавам за прилична вечеря.

— В затвора няма да получиш нищо подобно. — Погледнах я. — Стигнахме прекалено далеч, за да допуснем грешка накрая.

— Зная. Ти си майстор по измъкването в последния момент.

— Вече два пъти съм го правил.

Сюзан повика сервитьорката и й каза на френски, че искаме да вечеряме.

После ми се усмихна.

— Може би през лятото пак ще дойдем тук.

— Прати ми картичка.

Тя замислено отпи глътка бира.

— Тук трябва да има факс машина. — Погледна към десетината посетители в бара. — Можем да помолим някой от тези да прати факс вместо нас. Просто за да съобщим, че сме стигнали до тук.

— Ако не се явим в Ханой с доклад за изпълнението на задачата, какво ги интересува докъде сме стигнали?

— Ами… поне трябва да им кажем, че сме се срещнали с Тран Ван Вин и че ни е дал някои неща.

— Колкото по-малко знаят в Сайгон, Вашингтон и американското посолство в Ханой, Сюзан, толкова по-добре. Не им дължа нищо след лъжите, с които ме засипват от две седмици. И не без твое съдействие.

Сервитьорката донесе паничка с фъстъци и две порции шишчета соте, залети с нещо, което миришеше на фъстъчено маслен сос.

— Какво е месото? — попитах аз.

— Не ставай дребнав. Чака те дълъг път. — Сюзан се изправи. — Във фоайето видях няколко туристически брошури. Ей сега се връщам.

Останах пред бирата си и загадъчното месо. Ревнивците не обичат да изпускат жените си от поглед. Не съм ревнивец, обаче се бях научил, че не бива да изпускам Сюзан от поглед.

Тя се върна след няколко минути с наръч брошури, седна и почна да ги преглежда.

— Тук има карта на Са Па. Виждам пътя за Лао Кай. Искаш ли да ти прочета за пътя?

— Естествено.

— Добре… „заобикаля ни планината Хоанг Лиен, която французите наричат «Тонкинските Алпи»… районът изобилства с диви животни, сред които планински кози и маймуни…“

— Мразя маймуните.

— През зимата е много студено. Ако вървим пеш, както предполагам, ще направим, няма планински хижи и заслони и ни трябва екипировка за дъжд и газов котлон…

— Това са само трийсет и пет километра, Сюзан. Мога да ги извървя по гащи. Трябва ли да минаваме през села?

— Едва ли… не пише… обаче в планината имало планинци, които били много затворени и не обичали гости.

— Хубаво.

— Добре… „на дванайсет километра от Са Па е проходът Дин Део, най-високият планински проход във Виетнам, две хиляди и петстотин метра. От тази страна времето е студено, влажно и мъгливо. Оттатък прохода често е слънчево.“

— Даже нощем ли?

— Млъкни, Пол. Добре… „в прохода духа силен вятър, но само неколкостотин метра надолу времето започва да се затопля. Са Па е най-студеното място във Виетнам, а Лао Кай е най-топлото.“ Това е добре… „проходът Дин Део е граница между две големи климатични системи“.

— Може ли да кажа нещо?

— Не. На десетина километра от Са Па е Сребърният водопад, където можем да се избавим от мотора.

— И това ли го пише в брошурата?

Тя ме погледна.

— В Сайгон ми казаха, че Пол Бренър имал репутация на голям досадник. Явно не знаят и половината истина.

— Във Вашингтон ми казаха, че си бизнес дама и правиш услуга на Чичо Сам — осведомих я аз. — Явно са ми съобщили по-малко от един процент от истината.