Нелсън Демил - На север

— Късметът ти просто е свършил.

— Да се махаме от тук, преди да сме си намерили компания — казах аз.

Платихме сметката, излязохме, дадохме бакшиш на портиера и взехме мотора.

— Студено е — отбеляза Сюзан.

— Оттатък прохода е слънчево.

Сложихме си ръкавиците, ушанките и шаловете, яхнахме мотора и потеглихме. Спуснахме се в града и Сюзан ме упъти към шосето за Лао Кай.

Мрачният мъглив път се издигаше в планината. Беше асфалтиран, обаче видимостта бе толкова ниска, че трябваше да карам със скорост между десет и петнайсет километра в час.

Около четирийсет и пет минути след като излязохме от Са Па чух звук на падаща отвисоко вода и минута по-късно видяхме водопада отляво на пътя. Отстрани на шосето имаше урва и аз слязох. Не виждах нищо в мъглата, затова вдигнах един голям камък и го хвърлих. След няколко секунди го чух да се удря в друг камък, после във втори, докато ехото не заглъхна.

— Е, както пише в брошурата, тук ще се избавим от мотора — казах аз.

Оставихме двигателя да работи и бутнахме беемвето Париж-Дакар от ръба на пропастта. След две секунди го чухме да се блъска, после отново и отново, докато накрая всичко утихна.

— Хубав мотор беше — отбелязах аз. — Мисля да си купя такъв.

Продължихме пеш нагоре по стръмния път. Беше лют студ и северният вятър брулеше лицата ни.

Трябваше ни близо час, за да изминем тези два-три километра до прохода Дин Део. Когато наближихме билото, вятърът започна да вие. Наведохме се напред и се затътрихме в мълчание.

На върха вятърът стана толкова силен, че трябваше да спрем и да си починем на завет зад една скала.

Сюзан успя да запали цигарата си едва след няколко опита.

— Трябва да ги откажа — заяви тя. — Не ми остана дъх.

— Надолу би трябвало да е по-лесно. Добре ли си?

— Да… просто ми трябва малко почивка.

— Искаш ли якето ми?

— Не. Нали сме в тропиците.

Погледнах Я на слабата светлина и очите ни се срещнаха.

— Харесваш ми — казах аз.

Тя се усмихна.

— И ти ми харесваш. Можем добре да си живеем заедно.

— Можем.

Сюзан угаси фаса си и тъкмо понечихме да се изправим, когато тя се вцепени и прошепна:

— Залегни!

Едновременно залегнахме зад скалата.

Чух рева на двигател и видях жълти фарове в мъглата. Колата се приближаваше от посоката, от която бяхме дошли. За миг зърнах голям военен камион.

Останахме да лежим още цяла минута, после Сюзан попита:

— Смяташ ли, че търсят нас?

— Нямам представа но ако е така, търсят двама души с мотор.

Изтече още една минута. После станахме, излязохме иззад скалата и закрачихме срещу вятъра. Смъкнах шала на шията си и вдигнах ушите на ушанката, за да чувам по-добре. Сегиз-тогиз се озъртах за фарове. Вероятността някой да ни забележи от кола, преди да го чуем или видим беше минимална. Обаче трябваше да сме нащрек.

Пресякохме билото на прохода и вятърът се усили, ала вече вървяхме надолу и се движехме с добро темпо.

На около петстотин метра от върха вятърът отслабна и наистина усетихме, че започва да се затопля.

След пет минути видях да се приближават жълти фарове и вятърът донесе до нас рева на двигател.

Отляво имаше пропаст, отдясно течеше тесен поток, на отсрещния бряг на който се издигаше отвесна скала. Поколебахме се за половин секунда, после скочихме в леденостудената вода.

Автомобилът бавно се приближаваше, двигателят се чуваше по-силно и лъчите на фаровете ставаха по-ярки.

Неподвижно лежахме в потока.

Накрая колата ни отмина, без да успея да я видя.

Дадох й трийсет секунди, после се изправих на едно коляно и погледнах на юг. Зърнах светлини, които се качваха към прохода. Станах и казах:

— Добре, да вървим.

Сюзан ме последва на пътя. Бяхме мокри до кости и зъзнехме, ала стига да продължавахме да се движим, нямаше да замръзнем.

По пътя не се забелязваше следа от живот. Щом смятаха, че в Диен Биен Фу е студено, виетнамците и планинците определено не биха живели тук.

На два часа от прохода мъглата се вдигна и стана по-топло. Бяхме почти изсъхнали и аз си свалих ръкавиците, шала и ушанката и ги прибрах в раницата. Сюзан продължи както си беше.

След половин час видяхме градски светлини в дълбока долина, която трябваше да е долината на Червената река.

Спряхме и седнахме на един плосък камък. Сюзан извади една от мокрите туристически брошури и я прочете на светлината на запалката си.

— Това трябва да е Лао Кай, а на северозападния бряг на реката е Китай — каза тя. — Пише, че Лао Кай бил разрушен по време на китайското нашествие през седемдесет и девета, но границата пак била отворена, ако искаме да посетим Китайската народна република.