Нелсън Демил - На север

Доближих показалец към слепоочието си и казах на господин Вин:

— Ко-деп диен кай дау. Побъркана.

Той се усмихна и кимна.

— Случайно дали днес ще има други рейсове?

— А?

Погледнах си часовника. Наближаваше три. Диен Биен Фу бе на трийсет километра. По равен път с бърз ход можех да взимам шест-седем километра в час. Щях да съм в града към осем, а можеше и да хвана нещо на стоп.

— Кам ун… — опитах се да си припомня някои думи. — Както и да е. Благодаря. Merci beaucoup. Страхотен чай. — Протегнах ръка и се ръкувахме. Вгледах се в очите му. Този стар ветеран се беше спасил от ада и сега бе беден селянин, провинциален комунист от старата школа, напълно непокварен и абсолютно маловажен. Ако Вашингтон не го очистеше, може би щяха да го направят новите хора в Ханой. С господин Вин имахме някои общи неща.

Свалих си часовника, отлично швейцарско производство, военен модел, и му го подадох. Той неохотно го взе и се поклони.

Нарамих раницата си и напуснах дома на Тран. Спуснах се през хълмовете и между надгробните могили и се върнах в Бан Хин.

Не привлякох толкова голямо внимание, колкото предишния път, или поне не забелязах.

В крайна сметка, въпреки перченето и сарказма си, продължавах да съм влюбен в тая кучка. Стомахът ми се свиваше и ме пробождаше сърцето. Замислих се за Сайгон, за покрива на „Рекс“, за влака до Натранг, за „Гранд хотел“, остров Пирамид, магистрала 1 до Хюе, навечерието на Тет, А Шау, Ке Сан и Куанг Три и ако пак трябваше да извървя този път, щях да го направя с нея.

После идваше тая работа с Едуард Блейк. Все още не бях в състояние да проумея всичко и не бях готов да го анализирам. Със сигурност знаех, че една или друга групировка е надушила за писмото и се е намесила в играта, а може да беше и обратното — първо писмото да е привлякло вниманието на ЦРУ или ФБР и военният КСО да бе само параван. А Пол Бренър беше Дон Кихот, който търчеше из затънтената провинция по рицарски дела с госпожа Санчо Панса, истинския двигател и мозък на операцията. Разбира се, отдавна се бях досетил за част от всичко това, обаче не бях направил почти нищо по въпроса.

Във всеки случай някои хора във Вашингтон бяха обзети от остра форма на параноя, в което много ги биваше. А според анкетите Едуард Блейк щеше да спечели следващите избори — хубавец и герой от войната, с красива жена и деца, пари и високопоставени приятели, така че всеки, който застрашаваше пътя му към президентския пост, щеше да бъде ликвидиран.

Иначе човекът едва ли щеше да загази, особено ако някой ни очистеше с господин Вин. Окончателният анализ показваше, че Сюзан не може да натисне спусъка, така че може би трябваше дай пратя благодарствена картичка.

Прекосих селския площад и хвърлих поглед към паметника на загиналите. Тази война, тази Виетнамска война, тази Американска война, просто продължаваше да взима жертви.

Стигнах до шосе 12. Надявах се на автостоп, обаче нали бе последният ден от празниците, всички си почиваха и никой не пътуваше никъде.

Закрачих на юг към Диен Биен Фу. Подминах военния пост и забелязах, че джипа го няма.

След около половин километър чух зад себе си рев на мощен мотор, ала продължих да вървя. Тя спря до мен и се спогледахме.

— Защо отиваш в Диен Биен Фу? Нали ти казах как да стигнеш до Ханой. Не щеш да ме слушаш. Трябва да чакаш стоп за Лао Кай. Аз отивам натам. Сядай.

— Благодаря, но предпочитам да вървя пеш и да отида там, където искам аз. — Продължих напред.

Чух я да вика след мен:

— Няма да се влача след теб, нито да те моля. Това е. Или ела с мен, или никога повече няма да се видим.

Вече бяхме разигравали тоя театър на шосе 6, обаче този път нямаше да отстъпя. Показах, че съм я чул, с махване на ръка. Моторът изрева и започна да се отдалечава. След десетина минути пак беше зад мен.

— Последен шанс, Пол.

— Обещаваш ли?

— Беше ме страх, че ще се качиш на стоп и ще те изпусна.

Продължавах да вървя и тя ме следваше.

— Ако искаш, ти карай.

Не отговорих.

— Трябва да отидеш в Ханой и в неделя да излетиш от страната. Ако не те заведа, ще загазя.

— Мислех, че трябва да ме убиеш.

— Това е смешно. Хайде, време е да си вървиш у дома.

— Сам ще намеря пътя, благодаря. Вече съм го правил два пъти.

— Моля те.

— Върви по дяволите, Сюзан.

— Не говори така. Моля те, ела с мен.

Погледнах я и казах:

— Наистина не искам да си с мен.

— Искаш, разбира се.

— Край.

— Така ли ми се отблагодаряваш, че не ви убих с господин Вин?