Нелсън Демил - На север

— Parlez-vous francais? 31 31 Говорите ли френски? (фр.) — Б.пр. — попитах го.

Той поклати глава.

— Поне мъничко? Ун рей?

Господин Вин не отговори.

— Е, може би вече трябва да си вървим, Пол, преди господин Вин да надуши нещо — каза Сюзан.

— Още не съм свършил.

— Остави го на мира.

— Кажи ми, Сюзан, защо е толкова важно да прикрият Едуард Блейк?

— Би трябвало по-внимателно да четеш вестниците, а и вече ти казах, Едуард Блейк има здрави връзки тук. Създал си е много приятели в ханойското правителство — сред новите хора, които искат да са в добри отношения е нас. Малко остава да се договори за залива Камран и да сключи търговски договор и сделка за петрол. Освен това ще се противопостави на Китай.

— И какво от това? Той е убиец.

— И какво от това? Той ще е следващият президент. Хората го харесват, военните го харесват, разузнавателната общност го харесва, бизнесмените го харесват. Басирам се, че допреди десет минути и ти си го харесвал.

Което си беше самата истина. Военен герой и така нататък. Даже майка ми го харесваше. Блейк бе хубавец.

— Добре, да допуснем, че Едуард Блейк е убил лейтенант Хайнс с основателна военна причина — казах аз. — Сега попитай господин Вин и без никакви глупости, какво е видял в оная сграда. Давай.

— Никога няма да узнаем причината и тя няма значение — възрази Сюзан. — А и господин Вин не я знае. — Тя се изправи. — Да вървим.

— Ти обаче я знаеш. Кажи ми я.

Сюзан тръгна към задната стена и сега беше много по-близо до пистолета от мен.

— Не искам да я научаваш — отвърна тя. — И без това вече знаеш прекалено много.

Господин Вин се опитваше да разбере какво става. И аз се изправих, без да откъсвам очи от нея. Тя знаеше, че зная къде отива.

— Пол… обичам те. Наистина. Затова не искам да знаеш повече, отколкото вече знаеш. Всъщност изобщо няма да спомена, че си се добрал до името Едуард Блейк.

— Само че аз ще го спомена. А сега го попитай каквото ти казах или сама ми го обясни.

— Няма. — Сюзан се поколеба. — Дай ми ключовете.

Извадих ключовете от джоба си и й ги подхвърлих. Тя ги хвана, погледна ме и каза нещо на господин Вин. Това го накара да се обърне към мен и да заговори.

Видях я да бърка под листата и да измъква пистолета. После го скри зад гърба си. Зачудих се дали изстрелът ще се чуе в селото. Или два изстрела.

— Убивал съм хора за родината си, вършил съм всякакви гадости за нея — казах й аз. — Чувала ли си старата поговорка „По-скоро ще предам родината си, отколкото своя приятел“? Някога не вярвах в това. Сега не съм толкова сигурен. Когато станеш на моя възраст, Сюзан, ще си спомниш този момент и може би ще го разбереш.

Спогледахме се и видях, че тя още малко и ще се разплаче, което не вещаеше нищо добро за моето здраве и за това на господин Вин.

Виетнамецът се беше изправил и ни гледаше.

Сюзан му каза нещо и той започна да събира вещите от масата. Искаше ми се да го спра, ала реших, че не бива — поради ред причини, не на последно място от които пистолетът.

Господин Вин върна албума на Сюзан, която го прибра в страничния джоб на ватираното си яке, после й даде брезентовата чантичка с писмата и нарядния списък, личните знаци, портфейла, венчалната халка и часовника, които също отидоха в джобовете й.

Нашият домакин вече се бе досетил, че със Сюзан не сме съгласни по някакъв въпрос, обаче какъвто си беше учтив, не искаше да се меси в скандала между двама западняци от различен пол.

Междувременно Сюзан преценяваше следващия си ход, който можеше да е чисто или мръсно изнасяне. Трябваше да заглуши гърмежа и може би обмисляше тъкмо това. Нещо не можех да си представя Сюзан Уебър да убива Тран Ван Вин или новия си любовник, обаче после си спомних как беше очистила ония двама войници, без да й мигне окото. Тя отиде при раницата си и извади кожата, която й бяха подарили планинците. Ето как щеше да заглуши изстрела. Погледнах я, но тя избягваше очите ми, което също не бе добър признак.

Сюзан дълго се колеба, накрая взе решение и затъкна пистолета зад гърба си, без господин Вин да разбере какво се е случило. Тя му поднесе кожата с поклон и виетнамецът й отвърна.

— Идваш ли с мен? — попита ме Сюзан.

— Ако дойда с теб, аз ще взема оръжието и уликите. Наясно си с това.

Тя дълбоко си пое дъх, каза „Съжалявам“ и си тръгна.

Ето как се озовах насред дълбоката провинция в дома на местния партиен секретар, който не знаеше даже френски, та камо ли английски, а новото ми гадже офейка с ключовете на мотора и патлака. Е, можеше да е и по-кофти.