Нелсън Демил - На север

Представих си как Тран Ван Вин седи на градския пазар, пуши, чете тукашната „Правда“, вижда снимка на Едуард Блейк, в главата му звънва камбанка и той си вика: „Не… не може да бъде. Е, защо да не може? Ей, приятели, тоя тип, дето е президент на Империалистическите американски щати, е оня, за който ви разправях — дето гръмна лейтенанта в Куанг Три.“

И какво от това? Щеше ли да съобщи за това интересно съвпадение на местните власти? И ако го направеше, какви щяха да са последствията? Това беше въпросът.

— Как смяташ ти, Пол? — повтори Сюзан.

Погледнах я.

— Разбирам защо някои хора във Вашингтон имат основания да са нервни и защо Едуард Блейк може да страда от безсъние, ако допуснем, че знае за всичко това, включително за идването на Пол Бренър във Виетнам. Във всеки случай вероятността нашият домакин да го познае и да съобщи, е съвсем малка.

— По-добре да се подсигурим, отколкото после да съжаляваме. Обаче се поуспокоих, след като взехме всички тези военни сувенири — прибави тя.

— А ако го убиеш, съвсем ще се успокоиш.

Сюзан остави забележката ми без отговор.

— Той като че ли позна снимката. Искам да кажа, някой ден може да го направи. Например, когато прочете за визита на Едуард Блейк в някой вестник. Всъщност в момента вицепрезидентът Блейк е на официално посещение в Ханой.

— Какво съвпадение! Блейк знае ли, че има проблем? — попитах я аз. — Затова ли е тук?

— Нямам представа… Мисля че ако не знае, скоро ще научи от съветниците си, ако и когато стигнем в Ханой. Поне така предполагам.

— Значи не ни е известно дали хората, които ни пратиха тук, се опитват да прикрият Блейк, или да го шантажират, така ли?

— Провинциалните вестници са седмичници, така че в следващия брой ще има нещо за посещението на Блейк със съответните снимки — все едно не бях казал нищо, продължи Сюзан. — Виетнамците често публикуват фотографии от войната наред със съвременните и винаги посочват кой къде и кога е служил, така че ще напишат, че Едуард Блейк е участвал в боевете в Куанг Три през шейсет и осма, но впоследствие е станал приятел на Виетнам. Много си падат по такива неща. — Тя ме погледна. — Как мислиш? Нашият приятел тук ще събере ли две и две, ако види поставени една до друга снимки на капитан Блейк и вицепрезидента Блейк?

— Животът му ли зависи от отговора ми?

Сюзан отново не каза нищо.

— Този човек не е преживял десет години ад, за да го очистиш в собствения му дом, защото някой ден може да си спомни нещо.

Господин Вин продължаваше да пуши, докато гостите му разговаряха на английски. Сигурно ни смяташе за много груби, обаче бе достатъчно учтив, за да не го покаже. Чудех се и дали името Едуард Блейк му говори нещо.

— Дали името му говори нещо? — попитах я.

— Не. На виетнамски се произнася различно. Обаче трябва да вземем нарядния списък, за да не може да сравни името във вестника… освен това той ще си спомни идването ни.

Погледнах я и се замислих. Още ли я обичах? Да, обаче щях да го преживея. Вярвах ли й? Нито за миг. Бях ли ядосан? Да, но също бях впечатлен. Много я биваше. И накрая, дали тя щеше да направи нещо прибързано? В момента взимаше решение.

Тя замислено дръпна от цигарата си.

— Наистина ми се ще да не беше толкова любопитен.

— Нали затова ми плащат. Затова ме наричат „детектив“.

Сюзан се усмихна, после си спомни, че сме забравили нашия домакин, и го заговори за бог знае какво. Може би го питаше откъде е взел пръстения си под. Пак го почерпи с цигара, после измъкна от джоба си сметката от мотела в Диен Биен Фу и написа нещо на гърба й, като продължаваше да бъбри с господин Вин. Може да си разменяха рецепти за фо, обаче после Сюзан ми каза:

— Взимам адреса на братовчеда на господин Вин в Диен Биен Фу, за да можем да му пратим писмото.

— Защо? Нали или ти ще убиеш господин Вин, или някой друг.

Сюзан не отговори.

Господин Вин ми се усмихна.

— Да се махаме от тук, преди да са се появили ченгетата — казах аз.

— Всичко е наред — отвърна тя. — Няма да повярваш, но господин Вин е окръжен партиен секретар. — Сюзан кимна към плаката на чичо Хо на стената. — Войниците няма да дойдат, освен ако господин Вин не ги повика.

Погледнах виетнамеца. Какъв късмет, да съм гостенин на главния комуняга в тоя окръг. Иначе, изглежда, искаше да помогне и ако Сюзан беше превела въпросите ми за случилото се в деня, в който бе видял капитан Блейк да застрелва лейтенант Хайнс, господин Вин щеше да отговори.