Майкъл Крайтън - Аборт

— Какво правите?

— Вземам кръв — отговорих и измъкнах спринцовката с няколко милиметра синкава кръв.

— За какво?

— Искам да знам дали не е бил отровен. — Това беше първата мисъл, първият отговор, за който се сетих.

— Отровен?

— Да.

— Защо мислите, че е бил отровен?

— Просто предположих.

Пуснах спринцовката в джоба си и понечих да си тръгна. Питърсън ме погледна:

— Почакайте за минута. Имам един-два въпроса към вас.

— О?

— Ние мислим — каза Питърсън, — че този приятел и Анджела Хардинг са се били. Тогава Джонс е паднал и момичето се е опитало да се самоубие.

— Вече ми го казахте.

— Има само един проблем — продължи той. — Джонс е доста едър, тежал е деветдесет и един-два килограма. Мислите ли, че малко момиче като Анджела Хардинг може да го изхвърли?

— Може сам да е паднал.

Той погледна превръзката на лицето ми, покриваща раната.

— Имали сте неприятности тази вечер?

— Да.

— Какво ви се случи?

— Паднах на мокра улица.

— Значи сте се ожулили.

— Не. Паднах върху един прекрасен паркингов автомат и се нараних.

— Лошо ли се наранихте?

— Не, със съвсем гладки ръбове.

— Като на Роман Джонс?

— Не знам.

— Някога да сте срещали Роман Джонс?

— Да.

— О! Кога?

— Снощи. Преди около три часа.

— Интересно — каза Питърсън.

— Използвайте факта, както намерите за добре — казах аз. — Желая ви успех.

— Мога да ви призова на разпит.

— Разбира се, че можете, но на какво основание?

Той вдигна рамене:

— За допълнителни сведения. Нещо такова.

— И аз ще имам основание да повдигна съдебен иск срещу вас веднага, ако си позволите такъв произвол. И скъпо ще платите за това.

— Само заради някакъв си разпит?

— Точно така — казах аз. — За компрометиране на лекарската ми репутация. А репутацията на лекаря е ценна колкото неговия живот, много добре знаете това. Всяко нещо, дори най-малката сянка на подозрение, е потенциално накърняване — засягане на финансовите интереси. Мога лесно да докажа в съда нанесените ми щети.

— Арт Лий не е на същото мнение.

— Да се обзаложим ли? — Аз се усмихнах.

— Колко тежите, докторе?

— Седемдесет и шест килограма. Точно толкова, колкото и преди осем години.

— Преди осем години?

— Да — казах аз. — По времето, когато бях ченге.

Чувствах главата си като в менгеме. Главоболието ми се усилваше. Болката беше пулсираща, непоносима. По коридора внезапно стомахът ми силно се разбунтува. Спрях се в мъжката тоалетна и повърнах сандвича и кафето. Почувствах се слаб, обля ме студена пот, но това премина и ми олекна. Върнах се при Хамънд.

— Как си?

— Не ставай досаден — отговорих аз.

— Изглеждаш адски зле — каза той. — Лошо ли ти е?

— Не.

Аз извадих спринцовката с кръвта на Джонс от джоба си и я поставих на масичката край леглото. После взех чиста спринцовка.

— Можеш ли да ми намериш една мишка?

— Мишка? — Той се намръщи. — Има няколко плъха в лабораторията на Кочран.

— Трябват ми мишки.

— Ще потърся.

Тръгнахме към сутерена. По пътя една сестра спря Хамънд и му каза, че са съобщили на родителите на Анджела Хардинг. Хамънд помоли да го извикат, когато те пристигнат или когато момичето дойде в съзнание.

Вървяхме по лабиринт от коридори, като се провирахме под много тръби. Накрая пристигнахме при клетките за животни. Като повечето големи болници, свързани с университети, Мем имаше изследователско крило и много животни се използваха за експерименти. Докато обикаляхме из стаите, чухме кучешки лай и мекото пърхане на птичи крила. Най-накрая стигнахме до една врата с надпис: „Дребни животни“. Хамънд я отвори. От пода до тавана беше пълна с клетки на мишки и плъхове. Миризмата беше силна и специфична. Познава я всеки млад лекар, защото тя се среща в клиничната практика. Дъхът на пациентите, болни от чернодробна недостатъчност, има специфичен мирис, известен като foetor hepaticus. Той много напомня на миризмата в помещение пълно с мишки. Намерихме мишка и Хамънд я извади от клетката по приетия начин — за опашката. Мишката изцвърча и се опита да го ухапе по ръката, но не успя. Той я постави на масата, държейки животинчето за врата.

— А сега какво?

Взех спринцовката и му инжектирах малко от кръвта на Роман Джонс. Тогава Хамънд пусна мишката в стъклен буркан. Тя дълго обикаля в кръг.

— Е, и? — рече Хамънд.

— Ти се излагаш — казах аз. — Не си никакъв патолог. Да си чувал за тест с мишки?