Майкъл Крайтън - Аборт

— Арестант ли е?

— Да — каза Хамънд. — Липсват дихателна дейност и пулс.

Хирургът взе книжен пакет с ръкавици и без да изчаква сестрата да му ги отвори, ги сложи на ръцете си. Не откъсна очи от неподвижното тяло на Роман Джонс.

— Добре, ще го отворим — каза той и размърда пръстите си в ръкавиците.

Хамънд кимна, продължавайки да натиска гръдния кош. Не личеше да има някаква полза от това: езикът и устните на Роман Джонс бяха потъмнели още. Кожата му, най-вече на лицето и покрай ушите, беше тъмна и на петна.

Кислородната маска беше сложена.

— Колко, сър? — попита сестрата.

— Седем литра — отговори хирургът.

Подадоха му скалпел. Дрехите на Роман вече бяха срязани и махнати от гръдния му кош. Никой не смееше да го докосне и съблече докрай. Хирургът пристъпи напред, лицето му беше бледо, в дясната си ръка здраво стискаше скалпел с показалец върху острието.

— Добре — каза той и го сряза над ребрата от лявата страна. Беше дълбок разрез, от който бликна кръв, но лекарят не му обърна внимание. После разкри белезникавите лъскави ребра, резна между тях и така се показаха свивателните мускули. Те бяха разтеглени и издаваха скриптящ звук, сякаш бяха счупени. През разреза можеха да се видят белите дробове на Роман, сплескани и сбръчкани, и неговото сърце — голямо, синкаво, нетуптящо, то се гърчеше като торба, пълна с червеи.

Хирургът стигна до сърцето и започна да го масажира. Правеше го плавно, като свиваше първо малкия си пръст, а след това всички останали до показалеца, изтласквайки кръв от сърцето. Той натискаше много силно и сумтеше ритмично.

Хамънд погледна иглата за момент:

— Нищо.

— Той фибрилира — каза лекарят, като държеше сърцето. — Без епинефрин. Нека изчакаме.

Масажът продължи около минута, после още две. Цветът на Роман стана още по-тъмен.

— Става по-зле. Дай ми пет кубика разтвор едно към хиляда.

Спринцовката беше готова. Хирургът я инжектира направо в сърцето, после продължи да изстисква.

Минаха още няколко минути. Аз гледах сърцето и ритмичното надуване на дробовете от респираторите. Но състоянието на пациента се влошаваше. Най-накрая те спряха.

— Това е краят. — Хирургът дръпна ръката си от гръдния кош, погледна Роман Джонс и свали ръкавиците си. Прегледа разкъсванията по гърдите и ръцете и следата от удара в черепа.

— Вероятно първичен респираторен арест — каза той. — Ударен е много лошо по главата.

Обърна се към Хамънд.

— Ще приготвиш ли смъртния акт?

— Да — каза Хамънд, — ще го направя.

В този момент една сестра се втурна в стаята.

— Доктор Хамънд — каза тя, — доктор Йоргенсън има нужда от вас. Имат момиче в хеморагичен шок.

Отвън във фоайето първият, когото видях, беше Питърсън. Той стоеше там в костюм, като изглеждаше и объркан, и притеснен. Видя ме и ме дръпна за ръкава.

— Кажете, Бери…

— После — казах аз.

Последвах Хамънд и сестрата до другата манипулационна. Там лежеше едно момиче, много бледо. Китките й бяха бинтовани. Тя беше почти в безсъзнание — главата й се клатеше насам-натам и тя стенеше. Йоргенсън, интернистът, се беше надвесил над нея.

— Имаме случай на самоубийство — обясни той на Хамънд. — Прерязване на вените. Спряхме кръвотечението и започнахме кръвопреливане.

Той търсеше по крака вена за включване на система.

— Загубила е много кръв — продължи той, като вкарваше иглата. — Да взема ли повече кръв от банката? Тя ще поеме най-малко две банки. Кръвната картина е добра, но това още не значи нищо.

— Защо краката? — каза Хамънд, като посочи системата.

— Трябваше да бинтоваме китките й.

Пристъпих напред. Момичето беше Анджела Хардинг. Сега не изглеждаше толкова красива, лицето й беше бяло като тебешир, със сивкав оттенък около устата.

— Какво мислиш? — попита Хамънд Йоргенсън.

— Ще я спасим — каза той, — освен ако не се обърка нещо.

Хамънд прегледа китките и, които бяха бинтовани.

— Това ли е нараняването?

— Да. На двете ръце. Ние ги зашихме.

Той огледа ръцете й. Пръстите й бяха тъмнокафяви.

— Ти за това момиче ли ми беше говорил? — попита той.

— Да — казах аз. — Анджела Хардинг.

— Голяма пушачка.

— Пробвай отново.

Хамънд вдигна едната ръка и помириса оцветените пръсти.

— Това не е от тютюн — каза той.

— Точно така.

— Тогава…

Аз кимнах:

— Точно така.

— … тя е сестра.

— Да.

Следите бяха от йодова тинктура, използвана за дезинфекция. Беше жълтокафява течност, която при допир цапаше. Използваше се за почистване на рани преди операция и за други манипулации, като включване на системи например.