Майкъл Крайтън - Аборт

— Не разбирам — каза Хамънд.

Вдигнах ръцете й. Възглавничките на пръстите й и опакото на ръцете бяха покрити със следи, които не бяха достатъчно дълбоки, за да кървят.

— За какво ни е това?

— Тестуване.

Класическият начин за установяване на самоубийство чрез рязане на вени е наличието на един или повече предварителни разрези през ръката, сякаш жертвата най-напред е проверявала остротата на ножа или силата на болката, която ще последва.

— Не е това — казах аз.

— Тогава какво е?

— Виждал ли си човек, участвал в бой с ножове?

Хамънд поклати глава. Без съмнение никога не беше виждал. Това е преживяване, което можеш да имаш само ако си патолог. Малките разрези по ръката показваха, че е имало бой с ножове. Жертвата се е прикривала с ръцете си и малките рани са били получени в резултат на това.

— Случаят такъв ли е?

— Да.

— Имаш предвид, че е участвала в бой с ножове?

— Да.

— Но защо?

— Ще ти кажа по-късно — казах аз.

Върнах се при Роман Джонс. Той все още беше в същата стая заедно с Питърсън и още един мъж, който преглеждаше очите.

— Бери — каза Питърсън. — Вие се появявате винаги в най-идиотските моменти.

— И вие също.

— Да — каза Питърсън, — но това ми е работата.

Той, кимна към другия мъж в стаята.

— Тъй като миналия път бяхте много разтревожен, аз доведох лекар със себе си. Полицейски лекар. Случаят сега е такъв. Вие знаете.

— Знам.

— Това е някой си Роман Джонс. Имаме информацията от портфейла му.

— Къде го намерихте?

— Лежеше на улицата — хубава, тиха улица в Бийкън Хил — с размазана глава. Трябва да е паднал на главата си. Имаше счупен прозорец, два етажа нагоре, в апартамента на името на Анджела Хардинг. И тя е тука.

— Знам.

— Не знаете ли прекалено много тази вечер?

Не му обърнах внимание. Главоболието ми се усили. Болката беше пулсираща и аз се почувствах страшно уморен. Бях готов да легна и да спя дълго, дълго. Но не можех да се отпусна. Стомахът ми се бъркаше.

Наведох се над Роман Джонс. Някой беше свалил дрехите, за да се видят многобройните дълбоки разкъсвания на трупа и горните крайници. Краката бяха недокоснати. Това според мен беше характерно.

Лекарят се изправи и погледна към Питърсън.

— Трудно е да се каже сега кое точно е причинило смъртта — каза той, като посочи зейналата в гърдите рана.

— Получила се е голяма каша. Аз бих казал обаче, че е умрял от смачкване на черепа. Казахте, че е паднал от прозорец?

— Така мислим — отговори Питърсън, като ме погледна.

— Аз ще попълня формулярите. Дайте ми портфейла му — каза лекарят.

Питърсън му подаде портфейла. Лекарят започна да пише на писалището в единия край на стаята, а аз заразглеждах черепа. Когато докоснах вдлъбнатината в него, Питърсън попита:

— Какво правите? Кой ви нареди?

Въздъхнах.

— Кой би трябвало да ми нареди?

Той ме погледна смутено.

— Искам разрешението ви да извърша повърхностен оглед на тялото.

След като го изрекох, погледнах лекаря. Той си записваше нещо в бележника, но бях сигурен, че слушаше.

— Ще има аутопсия — каза Питърсън.

— Искам вашето разрешение — повторих аз.

— Не можете да го получите.

Тогава лекарят се обади:

— О, по дяволите, Джак.

Питърсън премести погледа си от полицейския лекар към мен и обратно. Накрая каза:

— Добре, Бери. Изследвайте. Но да не объркате нещо. Погледнах раната на черепа. Беше дълбока, с форма на чаша, горе-долу с размера на човешки юмрук. Само че не беше причинена от никакъв юмрук. Беше направена от забит с огромна сила край на стик или тръба. Погледнах малко по-отблизо и видях малки кафяви тресчици, залепнали по окървавения череп. Не ги докоснах.

— Казахте, че фрактурата на черепа е причинена от падане?

— Да — отговори Питърсън, — защо?

— Просто питам.

— Защо?

— А какво ще кажете за раните по тялото?

— Смятаме, че ги е получил в апартамента. Очевидно той се е боричкал с това момиче, Анджела Хардинг. Имаше един кървав кухненски нож в апартамента. Тя сигурно е тръгнала след него. Както и да е, той е паднал през прозореца или просто е бил бутнат и сега има тази фрактура на черепа, която е причинила смъртта му.

Той замълча и ме погледна.

— Продължавайте — казах аз.

— Това е всичко, което може да се каже.

Кимнах, излязох от стаята и се върнах с игла и спринцовка. Надвесих се над тялото и забих иглата във врата, надявайки се да улуча югуларната вена. Нямаше смисъл да си губя времето с вените по ръцете. Не сега.