Майкъл Крайтън - Аборт

Наркоманите морфинисти знаят колко лесно се получава морфин за болки в бъбреците и често се опитват да симулират бъбречни кризи. Някои са много добри в това — знаят симптомите и могат да ги имитират точно. Когато ги помолят за проба от урината им, те влизат в тоалетната, уринират, убождат си пръстите и пускат капка кръв в пробата. Но някои са страхливи — вместо да използват собствената си кръв, използват кръв на животни, като пиле например. Единственият проблем е, че пилешките червени кръвни клетки имат нуклеин, а човешките нямат. Така че нуклеиновите червени телца в урината на пациент почти винаги означават, че някой симулира симптомите и това обикновено означава наркоман.

— Изследван ли е за следи от убождания с игла?

— Не. Когато лекарят се заял с него, той напуснал клиниката и оттогава не са го виждали.

— Интересно. Тогава сигурно е наркоман.

— Да, вероятно.

След като се нахраних, се почувствах по-добре. Изправих се, но се чувствах изтощен и ме болеше. Обадих се на Джудит и и казах, че съм в Мем и че съм добре, да не се безпокои. Не й споменах за боя и раната. Знаех, че ще се стресне, когато се прибера вкъщи, но сега не исках да я притеснявам.

Вървях по коридора с Хамънд, като се опитвах да не треперя от болка. Той продължаваше да ме пита как се чувствам и аз продължавах да му отговарям, че се чувствам отлично. А всъщност не беше така. От храната започна да ми се повдига, а главоболието ставаше по-лошо. Но най-лошото беше изтощението. Бях ужасно, ужасно уморен. Отидох до входа на Отделението за бърза помощ. Беше нещо като хангар — отворен в двата края гараж, където линейките паркираха и разтоварваха багажа си, с отварящи се автоматично врати, които водеха към болницата. Излязохме и поехме хладния нощен въздух. Беше дъждовна, мъглива вечер, но студеният въздух ми се отрази добре.

— Блед си — каза Хамънд.

— Аз съм окей.

— Кажи ми, ако не си. Не се прави на герой.

— Аз и не съм герой.

Ние зачакахме. Някакъв автомобил прелетя покрай нас и гумите му изсвистяха по мокрите улици, но иначе беше тихо.

— Какво ще става? — попита Хамънд.

— Не съм сигурен, но мисля, че ще докарат негър и момиче.

— Роман Джонс ли? Забъркан ли е той в това?

— Мисля, че да.

Всъщност бях почти сигурен, че ме е пребил Роман Джонс. Не си спомнях ясно нищо. Случките преди инцидента ми се губеха. Трябваше да го очаквам. Нямах истинска ретроградна амнезия, която се простира назад и обхваща петнайсет минути преди инцидента. Но бях малко объркан. Трябва да е бил Роман, мислех си аз. Струваше ми се, че това беше единственото логично предположение. Роман Джонс се беше насочил към Бийкън Хил, а причината за това също би могла да бъде само една. Трябваше да чакаме.

— Как се чувстваш?

— Продължаваш да питаш — казах аз — и аз продължавам да ти отговарям, че съм отлично.

— Изглеждаш уморен.

— Аз съм уморен. Уморен съм от една седмица.

— Не, имам предвид, че изглеждаш оклюмал.

— Не се заяждай.

Погледнах часовника си. Бяха минали почти два часа, откакто ме бяха пребили. Това беше доста време. Повече от необходимото. Започнах да се чудя дали нещо не е наред. В този момент полицейска кола зави зад ъгъла. Изсвистяха гуми. Пищеше сирена, бляскаше синя светлина. Веднага след това пристигна линейка, следвана от трета кола. От нея изскочиха двама мъже в костюми — бяха репортери: познаваха се по любопитните лица. Единият от тях носеше фотоапарат.

— Никакви снимки — казах аз.

Вратите на линейката се отвориха и оттам изнесоха тялото на мъж. Първото нещо, което забелязах, бяха дрехите — смачкани и разкъсани върху торса и горните крайници, сякаш човекът е бил премазан от някаква чудовищна машина. Тогава в студената светлина на входа на Отделението за бърза помощ видях лицето на Роман Джонс. Черепът му беше хлътнал от дясната страна като изпусната футболна топка, а устните му бяха моравосини. Проблесна светкавица. Още по пътя Хамънд се зае за работа. Действаше бързо и уверено: веднага вдигна китката на Роман с лявата си ръка и сложи ухото си на гръдния му кош. После напипа сънната артерия с дясната си ръка, изправи се и без да каже дума, започна да масажира гръдния кош. Правеше го с плоскостта на едната ръка и долната част на другата, ударите му бяха ритмични.

— Извикайте анестезиолог и дежурния хирург. Донесете и картон за арестуване. Искам разтвор на арамин едно на хиляда. Вземете кислородна маска и да тръгваме.

Внесохме го в една от малките манипулационни стаи на Отделението за бърза помощ. Хамънд продължаваше масажа върху сърцето през цялото време, без да наруши ритъма. Когато влязохме в стаята, дежурният хирург беше там.