Майкъл Крайтън - Аборт

Надявах се, че вървя в правилна посока. Знаех, че губя кръв, но не знаех колко. На всеки две-три крачки трябваше да спирам, за да се облегна на някоя кола и да си поема дъх.

Виенето на свят се усилваше. Залитнах и паднах. Коленете ми се удариха в паважа: прониза ме остра болка. За миг ми просветна и успях да се изправя на крака. Подгизналите ми обувки джвакаха. Дрехите ми лепнеха, целите в пот и влага.

Концентрирах се върху шума от обувките си. Започнах да броя крачките си. След три преки зърнах светлини. Разбрах, че ще се справя.

Крачка след крачка.

Облегнах се отново на една синя кола, за миг, само за миг, да си поема дъх.

„Това е то. Това е момчето.“ Някой ме повдигаше. Бях в някаква кола. Изкараха, ме навън. Ръката ми беше преметната през нечие рамо и аз вървях. Ярки светлини пред мен. Знак: бърза помощ! Синьо светещ знак. Сестра на вратата.

— Не бързай, момче, по-спокойно.

Главата ми висеше клюмнала. Опитах се да кажа нещо, но устата ми беше прекалено суха. Бях ужасно жаден и ми беше много студено. Погледнах човека, който ме крепеше: старец с прошарена брада и гола глава. Опитах се да застана по-добре, така че да не се налага той да ме подкрепя, но коленете ми бяха гумени и аз силно треперех.

— Добре се справяш, момче, всичко е наред.

Гласът му беше дрезгав и окуражаващ. Сестрата се появи отпред в светлия кръг до вратата, видя ме и влезе отново вътре. Излязоха двама стажанти и ме хванаха под ръка. Те бяха силни, усетих, че ме повдигат, така че пръстите ми започнаха да се влачат в локвите. Усетих дъжда във врата си, а главата ми клюмна напред. Плешивият мъж тичаше напред да отваря вратите.

Внесоха ме вътре, където беше топло. Сложиха ме на тапицираната маса и започнаха да ме събличат, но дрехите ми бяха мокри и подгизнали от кръв. Те бяха залепнали за тялото ми и трябваше да ги срежат, за да ги свалят. Цялата тази работа им отне часове. Държах очите си затворени, защото светлината над главата ми беше мъчително ярка.

— Донеси превързочните материали и хирургическите игли във втора стая.

Хората се суетяха около главата ми. Смътно усетих допир на ръце и притискане на марли по кожата си. Челото ми беше вкочанено от студ. Вече ме бяха съблекли напълно, изсушиха ме с груба кърпа и ме увиха в одеяло. После ме поставиха върху друга тапицирана маса и тя започна да се търкаля из залата. Отворих очите си и видях плешивия мъж да ме гледа насърчително.

— Къде го намерихте? — попита един от стажантите.

— Върху една кола. Беше се проснал върху една кола. Видях го и си помислих, че е пиян. Той стърчеше наполовина на улицата, помислих си, че може да го прегазят, и спрях, за да го преместя. Тогава забелязах, че е добре облечен и целият в кръв. Не знаех какво се е случило, но той изглеждаше много зле, затова го докарах тук.

— Имате ли някаква представа какво е станало? — попита стажантът.

— Изглежда, са го пребили, ако питате мен — отговори мъжът.

— Няма портфейл. Дължи ли ви пари за услугата?

— Въпросът е уреден.

— Сигурен съм, че ще иска да ви плати — настоя стажантът.

— Въпросът е уреден — повтори шофьорът. — Аз вече си тръгвам.

— Най-добре е все пак да оставите името си на пропуска — каза стажантът.

Но човекът си беше вече отишъл.

Преместиха ме в стая, облицована цялата в синьо. Хирургическото осветление над главата ми беше включено. Лица се взираха в мен. Нахлузваха се гумени ръкавици, поставяха се марлени маски.

— Трябва да спрем кървенето — каза стажантът. — После малко рентген. — Той ме погледна. — О, вие се събудихте, сър.

Кимнах с глава и се опитах да проговоря.

— Не говорете. Челюстта ви може да е счупена. Най-напред ще зашия тази рана на челото ви, а после ще видим челюстта.

Сестрата изми лицето ми първо с топъл сапун. Гъбите почервеняваха от кръв.

— Сега спирт — каза тя. — Може да пощипе малко.

Стажантите говореха помежду си, докато гледаха раната.

— По-добре това да се отбележи като шестсантиметрова рана на дясното слепоочие.

Аз едва усетих спирта. Почувствах охлаждане и леко изтръпване.

Стажантът държеше спринцовка с крива игла. Сестрата се отдръпна назад и той дойде над главата ми. Очаквах болка, но не беше нищо повече от леко боцкане на челото ми. Стажантът, който ме шиеше, каза:

— Дяволски остър разрез. Почти хирургически.

— Нож?

— Може би, но се съмнявам.

Сестрата сложи на ръката ми турникет и изтегли кръв.

— По-добре му дайте тетанус-токсоид — каза стажантът, още шиейки. — И ударна доза пеницилин. — После се обърна към мен: — Мигайте един път с очи за „да“ и два пъти за „не“. Алергичен ли сте към пеницилин?