Майкъл Крайтън - Аборт

В първата пресечка Роман отново зави наляво. Връщаше се назад. Аз не разбирах, но станах още по-предпазлив.

Той се движеше бързо, като рязко ускоряваше крачка. Движения на явно подплашен човек.

Бяхме излезли на Харвей Стрийт. Тук имаше няколко китайски ресторанта. Спрях за малко, за да погледна менюто в една от витрините. Роман не поглеждаше назад. Измина още една пряка и сви вдясно. Аз го последвах.

Южно от Комънс обликът на града се променя рязко. По Тремънт Стрийт има елегантни магазини и първокласни театри. Уошингтън Стрийт е през една пряка, тя е малко долнопробна; тук има барове, проститутки и порнокина. Една пресечка по-нататък картината става още по-лоша: следва редица китайски ресторанти и после търговски район, където се продава всичко. Предимно дрехи.

Там бяхме сега.

Магазините бяха тъмни. Камари дрехи висяха по витрините. Имаше големи врати-хармоники за камионите, които товарят и разтоварват стоки. Имаше няколко малки магазинчета за хранителни консерви. Имаше един магазин за театрални пособия с костюми на витрината — трико за хористки, стара военна униформа, няколко перуки.

Улиците бяха влажни и тъмни. Бяхме съвсем сами. Роман извървя бързо разстоянието до следващата пряка и се спря. Хлътнах в един вход и зачаках. Той погледна назад за миг и продължи да тича. Тръгнах непосредствено след него.

Няколко пъти се връщаше по собствените си стъпки и често се спираше да се оглежда назад. По едно време премина кола и гумите й изсъскаха върху мокрия паваж. Роман отскочи встрани в тъмнината и излезе, след като колата отмина.

Той беше наистина нервен. Следях го вече цели петнайсет минути. Не можех да реша дали беше само предпазлив, или искаше да печели време. Той се спираше няколко пъти и поглеждаше нещо, което държеше в ръката си — часовник или може би нещо друго, но не ми беше ясно какво.

Най-накрая той се насочи на север, движейки се по странични улички и обикаляйки покрай Комънс и Стейт Хаус. Нужно ми беше известно време, за да разбера, че крайната му цел е Бийкън Хил.

Минаха още десет минути и изглежда, съм станал невнимателен, защото го изгубих. Той кривна зад един ъгъл и когато и аз завих няколко мига по-късно, беше изчезнал; улицата беше пуста. Спрях се да се ослушам за стъпки, но не чух нищо. Започнах да се притеснявам и се втурнах напред.

И тогава се случи.

Нещо тежко, тъпо и студено ме удари по главата и аз почувствах хладна и остра болка над челото си. Тогава един силен юмрук се стовари в стомаха ми. Паднах на паважа. Зави ми се свят и започна да ми се гади. Чух изстрел, стъпки и след това нищо.

Беше едно от онези странни видения, които човек получава понякога, нещо подобно на сън, в който всичко е деформирано. Сградите бяха черни и много високи, стърчащи над мен, сякаш всеки момент ще се сринат. Стана ми студено, целият бях мокър, дъждът плискаше в лицето ми. Вдигнах глава от паважа и видях, че всичко е червено. Подпрях се на единия си лакът. Кръв капеше върху дъждобрана ми. Гледах тъпо кръвта по паважа. Господи, колко много кръв! И то моята? Стомахът ми се обърна и аз повърнах настрани. За миг всичко стана зелено. Бях замаян.

Най-накрая се насилих и застанах на колене.

В далечината чух сирени. Все още бяха далече, но приближаваха. Изправих се, клатушкайки се, и се подпрях на един автомобил, паркиран до бордюра. Не знаех къде съм, улицата беше тъмна и тиха. Гледах кръвта по нея и се чудех какво да правя.

Сирените приближаваха.

Залитайки, аз побягнах и завих зад ъгъла. Спрях да си поема дъх. Сега сирените вече бяха съвсем близо. Синя светлина блесна по улицата, от която идвах.

Тръгнах отново. Не знам колко далеч съм стигнал. Не знам къде съм бил.

Просто продължавах да се движа, докато видях едно такси. Беше паркирало на стоянката със запален мотор.

— Моля ви, закарайте ме до най-близката болница — казах аз.

Той погледна лицето ми.

— Няма да стане.

Понечих да се кача.

— Зарежи я тая, драги. — Той тресна вратата и потегли.

В далечината чух сирените отново.

Усетих, че ми се завива свят. Приклекнах и зачаках да ми мине. Отново ми прилоша. По лицето ми отнякъде още капеше кръв; малки червени капчици падаха в повърнатото.

Дъждът продължаваше. Треперех от студ, но това ми помагаше да стоя в съзнание. Станах и се опитах да се ориентирам. Бях някъде на юг от Уошингтън Стрийт; на близкия пътен знак пищеше: „Кърли Плейс“. Но това нищо не ми говореше. Тръгнах несигурно, като често се спирах.