Майкъл Крайтън - Аборт

— Аз също не съм гладна, храната е ужасна.

— Мисля, че е много вкусна. — Аз хапнах една лъжица. Децата ме гледаха подозрително, особено Деби — за своите три години тя беше доста съобразителна.

— Ти просто искаш да ни накараш да ядем, татко.

— На мен ми харесва — казах и продължих да се храня.

— Преструваш се.

— Не, не се преструвам.

— Тогава защо не се усмихваш? — попита Деби. За щастие в този момент и Джони реши да продължи да яде.

— Вкусно е — каза той и потърка коремчето си.

— Така ли? — не повярва Деби.

— Да, много е вкусно.

Деби хапна малко. Тя обичаше да си прави експерименти. Гребна още една лъжица и както я поднасяше към устата си, я изсипа върху роклята си. Тогава, като всяка нормална жена, се ядоса на всички около нея и заяви, че яденето е отвратително и че няма да яде повече. Джудит започна да я нарича превзета госпожица, което беше явен признак, че е започнала да се ядосва. Деби се облегна, а Джони продължаваше да се храни, докато не ни показа гордо празната си чиния.

Имаше още половин час до лягането на децата. Аз бях в кухнята, когато Джудит дойде и ме попита.

— Ще пиеш ли кафе?

— Да, с удоволствие.

— Съжалявам за децата — каза тя. — Имаха няколко изтощителни дни.

— Всички ги имахме.

Тя наля кафето и седна на масата срещу мен.

— Продължавам да си мисля за писмата — каза тя, — тези, които Бети е получила.

— Какво за тях?

— Просто какво означават. Хиляди хора навън, всички наоколо, чакат шанса си — тъпи, глупави, ограничени…

— Това е то демокрацията — казах аз. — Тези хора живеят в нашата страна.

— Сега ми се подиграваш.

— Не, знам какво искаш да кажеш.

— Добре. Но това ме плаши — каза Джудит и ми подаде захарницата. — Мисля, че искам да напусна Бостън и никога повече да не се върна.

— Навсякъде е същото.

Цели два часа преглеждах стари текстове и статии в списания в работния си кабинет. Същевременно и много мислих. Опитвах се да проумея всичко това — Керън Рандъл и Суперхед, и Алън Зенър, и Бъбълс, и Анджела. Опитах се да разбера поведението на Уестън. В края на краищата не намерих смисъл в нищо.

— Вече е девет — надникна в стаята Джудит.

Станах и си облякох сакото.

— Излизаш ли?

— Да.

— Къде отиваш?

— На бар, долу в града — казах и се усмихнах.

— За какво?

— По дяволите, ако знам!

Илектрик Грейп се намираше на Уошингтън Стрийт. Отвън изглеждаше отблъскващо: стара тухлена сграда с големи прозорци, покрити с хартия, за да не се вижда вътре. На тях беше написано: „Нощен бар ЗЕФИРИ“. Натрапчивите звуци на рокендрола чух още докато се приближавах.

Беше четвъртък, около десет вечерта. Няколко моряци и проститутки стояха отпред, преметнали крак върху крак. Влязох в сградата.

Беше горещо и влажно и смърдеше на животинска пот, а звукът беше оглушителен. Стените вибрираха и правеха въздуха светъл и плътен. Ушите ми започнаха да бучат. Затворих за малко очи, за да свикна с тъмнината. В центъра на бара имаше евтини дървени маси и малък дансинг близо до мястото на оркестъра. Само двама моряци танцуваха с две дебели, нечистоплътни момичета. На естрадата дънеха група „Зефири“. Бяха петима — трима солокитаристи, един барабанист и един певец, който галеше микрофона и кълчеше краката си около него. Вдигаха страхотен шум, но лицата им излъчваха някаква сладникавост, сякаш очакваха нещо да се случи, а междувременно убиваха времето си със свирене. От двете страни на състава имаше две танцьорки с къси костюми и бикини с ресни. Едната беше пълничка, а другата беше с хубаво лице, но не особено грациозно тяло. В светлините на прожекторите косите им бяха тебеширенобели. Отидох на бара и си поръчах скоч с лед.

Платих питието си и се обърнах да наблюдавам групата. Роман беше единият от китаристите — мускулест мъж на двайсет и няколко години, с гъста къдрава черна коса. Докато свиреше, той си гледаше пръстите.

— Доста са готини — казах на бармана.

Той вдигна рамене:

— Харесва ли ти такава музика?

— Разбира се, а на тебе?

— Боклук! Истински боклук!

— А каква музика харесваш?

— Оперна — каза той и отиде да обслужи друг клиент, така че не можах да го попитам дали ме будалка или не.

Стоях и отпивах от питието си. „Зефирите“ свършиха парчето си и моряците на дансинга изръкопляскаха.

Солистът, все още под влияние на песента, се доближи до микрофона и поблагодари с такъв глас, сякаш го аплодираха хиляди.

— Следващата ни песен е едно старо парче на Чък Бери — каза той.