Майкъл Крайтън - Аборт

Оказа се „Дългоопашатата Сали“ на Литъл Ричард, наистина старо парче. Достатъчно старо, за да ми напомни дните преди да се оженя, когато водех момичетата на места като това, за да прекараме една дива вечер. Свиреха песента добре, високо и бързо. Джудит мразеше тъжния рокендрол, а аз винаги съм го харесвал. Но той не беше модерен, когато нашето поколение растеше. Беше смятан за музика от ниска класа. Но времената се менят. Най-накрая „Зефири“ свършиха. Те пуснаха запис, после слязоха от естрадата и се запътиха към бара. Аз се приближих до Роман и докоснах ръката му.

— Мога ли да те почерпя?

Той ме погледна изненадано.

— Защо?

— Фен съм на Литъл Ричард.

Той ме огледа от горе до долу.

— Я се разкарай.

— Говоря сериозно.

— Водка — каза той и седна до мен. Аз я поръчах и щом я сервираха, той я гаврътна наведнъж.

— Ще изпием по още едно питие и тогава можем да говорим за Литъл Ричард, нали така?

— Окей — отговорих аз. Той си взе още една водка и тръгна към масата от другата страна на бара. Последвах го. Сребристият му костюм проблясваше в тъмнината. Седнахме, той погледна питието си и каза:

— Сега да видим сребърната плоча.

— Какво?

Роман ме погледна огорчено:

— Значката, приятел, значката. Нищо не правя, освен ако не носиш значка.

Сигурно съм изглеждал объркан.

— Исусе — каза той, — кога ще почват да назначават акъллии ченгета?

— Аз не съм ченге.

— Така значи. — Той изпи питието си и се изправи.

— Почакай малко — извиках след него — да ти покажа нещо.

Изкарах си портфейла и потърсих лекарската си карта. Беше тъмно и той се наведе да я погледне.

— Без майтап — гласът му беше саркастичен, но въпреки това седна отново.

— Това е истината. Аз съм лекар.

— Окей. Ти си лекар. Миришеш на ченге, но си лекар. Да уточним правилата. Виждаш ли там онези четиримата? — Той посочи с глава групата си. — Ако нещо стане, те ще свидетелстват, че си ми показал докторска карта, а не значка. Такава е уговорката, малкият, да не стигаме до съда. Ясно ли е?

— Аз просто исках да си поговорим.

— И без будалкане — той отпи от питието си и се усмихна едва забележимо. — Сигурно вече се носят слухове.

— Така ли?

— Ами даа. — Той ме погледна. — На теб кой ти каза?

— Имам си начини.

— Какви начини?

Вдигнах рамене:

— Просто… начини.

— Кой иска?

— Аз искам. — Той се изсмя.

— Ти? А бе я по-сериозно, ти не искаш нищо.

— Добре — станах и понечих да си тръгна. — Може би съм сбъркал адреса.

— Един момент, малкият.

Спрях се. Той седеше на масата, взираше се в питието и въртеше чашата в ръцете си.

— Седни.

Седнах отново. Той продължи да гледа чашата.

— Това е добра дрога, не я смесваме с нищо. Най-доброто качество е и цената е висока. Ясно ли е?

— Окей.

Той размърда нервно краката и ръцете си.

— Колко пликчета искаш?

— Десет, петнайсет, колкото имаш!

— Имам толкова, колкото искаш.

— Тогава петнайсет — казах, — но първо искам да я видя.

— Да, да, добре. Можеш да я видиш. Но дрогата е добра. — Той почеса с ръце сребристата материя, после се усмихна:

— Но преди това искам нещо.

— Какво?

— Кой ти каза?

Подвоумих се.

— Анджела Хардинг.

Това сякаш го обърка. Не можех да разбера дали не казах нещо погрешно. Той се размърда в стола си; като че решаваше какво да направи, и попита:

— Тя приятелка ли ти е?

— Нещо такова.

— Кога я видя за последен път?

— Вчера.

Той посочи бавно изхода и каза:

— Вратата е там, давам ти трийсет секунди да излезнеш оттук, преди да те размажа. Чуваш ли ме, ченге? Трийсет секунди!

— Добре де, не беше Анджела, беше една нейна приятелка.

— Коя?

— Керън Рандъл.

— Никога не съм чувал за нея.

— Аз пък знам, че я познаваш доста добре.

Той поклати глава.

— Не, ти казвам.

— Така са ми казали.

— Излъгали са те, жестоко са те излъгали.

Потърсих в портфейла си и извадих снимката му.

— Намерих я в стаята й в колежа.

Преди да разбера какво става, той грабна снимката от ръцете ми и я разкъса.

— Каква снимка? — попита той с престорено безразличие. — Не знам за никаква снимка и никога не съм виждал момичето.

Аз се облегнах. Той ме погледна със злобни очи:

— Зарежи тая работа.

— Дойдох тук да купя нещо — отвърнах. — Ще си тръгна, когато го получа.

— Ще си тръгнеш сега, ако знаеш какво е най-доброто за теб.

Той се почеса отново. Погледнах го и разбрах, че няма да науча нищо повече. Роман нямаше да продължи да говори, а аз не бях в състояние да го накарам.