Майкъл Крайтън - Аборт

— Добре — изправих се и оставих чашата си на масата. — Между впрочем, знаеш ли къде мога да си намеря малко тиопентал?

За момент очите му се разшириха. После каза:

— Малко какво?

— Тиопентал.

— Не съм чувал никога. А сега се разкарай, докато някой от ония готини типове на бара не те е ступал и не ти е пръснал черепа.

Излязох. Беше студено и отново ръмеше. Погледнах към Уошингтън Стрийт и ярките светлини на другите барове. Изчаках трийсет секунди и се върнах. Чашата ми все още беше на масата. Взех я и се обърнах да си тръгна, оглеждайки внимателно бара.

Роман беше в ъгъла и говореше по телефона. Това беше всичко, което исках да знам.

На ъгъла на блока имаше заведение на самообслужване, където продаваха хамбургери, двайсет цента единия. Имаше голяма витрина отпред. Вътре дърдореха и се хранеха няколко момичета тийнейджърки и един или двама мрачни скитници в опърпани палта, стигащи почти до обувките им. От едната страна трима моряци се смееха и се тупаха по гърбовете, припомняйки си любовните си подвизи и предвкусвайки следващите. В дъното имаше телефон.

Позвъних в Мем и потърсих доктор Хамънд. Казаха ми, че тази вечер е в Отделението за бърза помощ и прекъснаха разговора.

— Нортън, Джон Бери е.

— Какво става?

— Имам нужда от още информация — казах. — От медицинската сводка.

— Имаш късмет — каза той. — Вечерта засега е спокойна. Само една-две рани с нож и няколко пиянски сбивания. Нищо друго. Какво по-точно те интересува?

— Запиши си — казах аз — Роман Джонс. Негър, около двайсет и четири, двайсет и пет годишен. Искам да знам бил ли е приеман някога в болницата и води ли се на отчет към някоя от клиниките. И искам датите.

— Добре — каза Хамънд.— Веднага ще проверя.

— Благодаря.

— Ще се обадиш ли отново?

— Не. Но ще намина към Отделението за бърза помощ.

Това, както се оказа по-късно, стана събитието на годината.

Когато свърших разговора, се почувствах гладен. Взех си хот-дог и кафе. Беше рисковано да си купиш хамбургер от място като това. Те често използват конско, заешко, карантия или друго, което можеха да направят на кайма. В тях винаги имаше достатъчно патогени, за да заразят цяла армия. Например трихинозата — в Бостън бяха регистрирани шест пъти повече случаи на такава зараза, отколкото са средните за страната. Човек трябваше много да внимава.

Имам приятел, който е бактериолог. Прекарва цялото си време в една болнична лаборатория, където се правят посадки с микроорганизмите, причинители на инфекциите. Той е толкова наплашен, че се страхува да се храни дори в най-реномираните заведения. Никога не хапва пържола, освен ако не е добре изпечена. Той наистина се притеснява. Бил съм на вечеря с него и е ужасно да го наблюдаваш. Поти се през цялото време. Можеш да го видиш как си представя кървава агарна петригиния. Във всяка своя хапка той вижда малки колонии. Стафилококи. Стрептококи. Грам-негативни бацили. Животът му е съсипан.

Въпреки всичко хот-дозите са по-сигурни — не много, но все пак. И тъй аз си взех един и отидох до барплота с кафето си. Хапвах и гледах през витрината към минувачите.

Сетих се за Роман. Не ми хареса това, което ми каза. Очевидно той продаваше дрога, и то вероятно силна дрога. Марихуана беше лесно да се намери. ЛСД вече не се произвеждаше от Сандоз, но лизергиновата киселина (предшественикът) се произвежда с тонове в Италия и всяко колежанче може да си го направи, ако открадне няколко реагента и флакони от училищната лаборатория. Псилосибин и ДМТ могат да се произведат още по-лесно.

Вероятно Роман търгуваше с опиати — морфин или хероин. Това доста усложняваше нещата — по-специално с оглед на реакцията му при споменаването на имената на Анджела Хардинг и Керън Рандъл. Не знаех каква е връзката, но чувствах някак си, че ще я открия много скоро.

Изядох хот-дога и отпих от кафето. Погледнах през витрината и видях Роман да притичва покрай нея. Той не ме забеляза. Гледаше напред, изглеждаше напрегнат и неспокоен. Глътнах остатъка от кафето си и хукнах след него.

Оставих го да вземе преднина от една пресечка. Той тичаше в навалицата, като се буташе и блъскаше. Виждах го, докато вървеше към Стюарт Стрийт. Там зави вляво и се насочи към магистралата. Продължих след него. Тази част на Стюарт Стрийт беше безлюдна. Извадих и запалих цигара. Завързах колана на дъждобрана си и в този момент съжалих, че нямам шапка. Ако се обърнеше назад, той със сигурност щеше да ме познае.