Майкъл Крайтън - Аборт

Докато вървях към колата си, той ми извика:

— Ако не искаш да се забъркваш, бих те разбрал.

Погледнах назад.

— Дяволски добре знаеш, че нямам избор.

— Не знаех — каза той, — но се надявах.

Когато влязох в колата, се чудех какво да предприема по-нататък. Нямах никаква представа, никакъв шанс, нищо. Може би трябваше да се обадя пак на Зенър и да видя дали би могъл да си спомни още нещо от разговора си. Можех да посетя Джини в Смит Колидж или Анджела и Бъбълс и да разбера дали си спомнят нещо повече. Но се съмнявах, че биха могли.

Бръкнах в джоба за ключовете и напипах нещо. Извадих го: снимка на негър в лъскав костюм. Роман Джонс.

Съвсем бях забравил за Роман. Вгледах се в снимката, опитвайки се да определя чертите, да преценя човека. Беше невъзможно: позата беше стандартна — предизвикателен поглед на добре облечен младеж, като издокаран простак, важно ухилен. Беше поза за тълпата и нищо не ми говореше.

Аз трудно намирам думите и затова винаги съм се изненадвал, че моят син се справя с лекота. Когато е сам, той се забавлява с играчките си и си измисля словесни игри: съчинява си рими или си разказва приказки. Той има много добър слух и винаги идва да му обяснявам. Веднъж ме попита какво е екдизиаст, като произнасяше думата перфектно, но много внимателно, сякаш беше чуплива.

Така че не бях много изненадан, когато веднъж, докато мислех за работата си, той дойде и ми каза:

— Татко, какво означава да правиш аборт?

— Защо?

— Един от полицаите каза, че чичо Арт прави аборти.

Това лошо ли е?

— Понякога — казах аз.

Той се облегна на коленете ми и подпря върху тях брадичката си. Имаше големи кафяви очи. Очите на Джудит.

— Но какво означава това, татко?

— Сложно нещо — казах аз, опитвайки се да спечеля време.

— Това някакъв лекар ли е? Като невролога?

— Да — отвърнах, — само че прави други неща. — Вдигнах го и го поставих на коленете си. Усетих тежестта на тялото му. Той порастваше и натежаваше. Джудит казва, че е вече време за друго дете. — Свързано е с бебетата — казах аз.

— Нещо като акушер ли?

— Акушер. Да.

— Той изважда бебето от мама?

— Да, но е различно. Понякога бебето не е нормално. Понякога то се ражда така, че не може да говори.

— Ами нали бебетата започват да говорят по-късно?

— Така е, но понякога то се ражда без крака и без ръце. Друг път то се ражда с други дефекти. Тогава един лекар изважда бебето предварително.

— Преди да е пораснало? Аз бях ли изваден по-рано?

— Не — казах аз и го притиснах към себе си.

— Защо някои бебета нямат крака и ръце?

— Това са нещастни случаи. Грешка на природата.

Той извади ръката си, погледна я, размърда пръстите си и каза:

— Ръцете са хубави.

— Да.

— Но всеки има ръце.

— Не всеки.

— Всички, които аз познавам.

— Да, но понякога хората се раждат без тях.

— Как тогава могат да хванат топка?

— Не могат.

— Не ми харесва това — каза той, пак погледна ръката си, затвори пръстите и продължи да я гледа.

— Ти защо имаш ръце? — попита той.

— Защото… — това беше прекалено труден въпрос за мен.

— Защото какво?

— Защото вътре в твоето тяло има код.

— Какво е код?

— Инструкции. Кодът казва на тялото ти как да се развива.

— Кодът?!

— Това е като книжка с инструкции. План.

— О!

Детето се замисли.

— Това е нещо като играта на строител. Ти гледаш рисунките и правиш каквото виждаш. Това е чертеж.

— О!

Не можех да знам дали ме разбра или не. Той размисли над това, което му казах, после ме погледна.

— Ако извадиш бебето от майка му, какво става с него?

— Ами отива си.

— Къде?

— Другаде — казах, понеже не исках да обяснявам по-нататък.

— О! — Той слезе от коленете ми. — Наистина ли чичо Арт прави аборти?

— Не — отвърнах аз. Знаех, че не мога да му кажа истината. Иначе учителката му от детската градина можеше да ми се обади във връзка с чичо му, който прави аборти. Но въпреки това се почувствах зле.

— Добре — каза той. — Доволен съм. — И излезе.

Джудит каза:

— Ти не ядеш.

Бутнах настрани яденето си.

— Не съм много гладен.

— Изяж си всичко, Джони — обърна се Джудит към сина ни. Той държеше вилицата в малкото си, стиснато юмруче.

— И аз не съм гладен — каза той и се вторачи в мен.

— Разбира се, че си — скарах му се аз.

— Не, не съм.

Деби, която беше достатъчно порасла, за да вижда над масата, хвърли ножа и вилицата си на пода.