Майкъл Крайтън - Аборт

— Стана, ако това имате предвид.

— Това имам предвид — казах. — Сигурна ли сте, че Арт няма да ви замеси?

Тя се подвоуми:

— Аз бях объркана и изплашена. Не знаех какво да правя.

— Вие шантажирате Арт, нали?

— Да — каза тя. — Така се стекоха обстоятелствата.

— Добре. Но вие можете да го оневините.

— Как?

— Като свалите обвиненията.

— Не е толкова лесно — каза Питър.

— Защо?

— Ти сам видя миналата нощ. Дж. Д. е вече в битката и връщане назад няма. Той има хирургическо разбиране за добро и зло. Вижда нещата само като правилни и погрешни, черни и бели, като деня и нощта. Няма сиво, няма сумрак.

— И никакви рога.

Питър се засмя.

— Той може би много прилича на теб.

Евелин се изправи:

— Обядът ще бъде готов след пет минути. Искате ли по още едно питие? — попита тя.

— Да — отговорих, гледайки към Питър. — Бих искал.

Когато Евелин излезе, Питър каза:

— Виждаш ме като жесток и безсърдечен звяр. Всъщност не съм. Тука има дълга верига от заблуди, дълъг списък от грешки. Бих искал да сложа край на всичко това.

— Но без да причиниш болка.

— Да. В този смисъл. За нещастие на моя брат не може да му се помогне. Съпругата му обвини доктор Лий и той прие това като библейска истина. И се втурна след това обвинение слепешката, сякаш въпросът беше на живот и смърт. Той никога няма да отстъпи.

— Продължавай.

— Но най-важният факт остава. Настоявам, а ти, ако искаш, вярвай, ако искаш, недей, че не аз съм направил аборта. Ти си напълно сигурен, че и доктор Лий не го е направил. Тогава кой е?

— Не знам — казах аз.

— Можеш ли да го откриеш?

— За помощ ли ме молиш?

— Да — отговори той.

След обяда попитах Евелин:

— Какво всъщност ви каза Керън в колата?

— „Ах, това копеле!“ — все това повтаряше. Нищо друго.

— Не даде ли никакви обяснения?

— Не.

— Нямате ли някаква представа кого точно е имала предвид?

— Не. Нямам.

— Нищо повече ли не каза?

— Да — каза тя. — Говореше за инжекцията. Как не искала да й я слагат, не я е искала в себе си, не я е искала около себе си. Инжекцията.

— Наркотик ли е било?

— Не мога да кажа.

— Вие какво си мислехте тогава?

— Нищо не си мислех. Карах я до болницата, а тя умираше пред очите ми. Тревожех се, че би могъл да го е направил Питър, въпреки че не мислех, че го е направил. Страхувах се, че Джошуа ще разбере. Тревожех се за много неща.

— Но не и за нея?

— Естествено, че и за нея — каза тя.

Обядът беше вкусен. Към края му аз се вгледах в тях и мислено си казах, че по-добре беше да не бях идвал и да не знаех нищо за тях. Не исках нито да знам, нито да мисля за това.

После с Питър пихме кафе. От кухнята чувах как Евелин мие чиниите. Трудно ми беше да си представя, че прави това. При Питър тя беше съвсем различна. Беше почти възможно да я харесаш.

— Предполагам — каза Питър, — че беше нечестно да те каня тук днес.

— Да, така е.

Той въздъхна и придърпа вратовръзката към масивното си коремче.

— Никога по-рано не съм попадал в такова положение.

— В какъв смисъл?

— Натясно съм — каза той.

Мислех си, че сам си го е направил, знаейки много добре какво ще стане. Опитах се да го обвиня за това, но не успях съвсем.

— Ужасното е — продължи той, — когато се връщаш в мислите си назад и се чудиш кое от всички неща си могъл да коригираш. Аз непрекъснато го правя. И никога не намирам точката, която търся. Онази съдбовна точка във времето, когато направих погрешния ход в цялата тая каша. Като се забърках с Евелин, предполагам. Но аз бих го направил отново. Или като се забърках с Керън. Но и това бих направил отново. Всяко нещо, взето поотделно, беше правилно, но комбинацията…

— Нека Джошуа оттегли обвиненията — казах аз.

Той поклати глава.

— Моят брат и аз — каза той — никога не сме се разбирали. Поне доколкото си спомням. Ние сме различни във всичко, дори физически. Мислим различно, действаме различно. Когато бях малък, се дразнех от факта, че ми е брат, и тайно подозирах, че не ми е, че е бил осиновен или нещо такова. Предполагам, че и той е мислел същото.

Той си изпи кафето и отпусна глава върху гърдите си.

— Евелин се опита да убеди Джошуа да оттегли обвинението. Но той е категоричен и тя не успя.

— Опитваш се да я извиниш ли?

— Да.

— Лошото е, че тя е споменала първо името на Лий.

— Да — каза той, — но било, каквото било.

Той ме изпрати до вратата. Аз излязох, навън грееше сиво, бледо слънце.