Майкъл Крайтън - Аборт

— Не.

— Това е стар тест. Използва се като единствения практически приложим биологичен експеримент.

— Биологичен експеримент? За какво?

— За морфин — казах аз.

Мишката продължаваше да обикаля. По някое време като че ли почна да се забавя, мускулите й се изопнаха и опашката й се вирна нагоре.

— Положителен резултат — казах аз.

— За морфин?

— Да.

Сега имаше много по-добри тестове, като например с налорфин, но при мъртвец тестът с мишка си оставаше за предпочитане пред всеки друг.

— Той наркоман ли е? — попита Хамънд.

— Да.

— А момичето?

— На път сме да разберем.

Тя беше в съзнание, когато се върнахме — уморена и с тъжен поглед въпреки трите банки кръв. Но не беше по-уморена от мен. Чувствах се твърде изтощен, изпитвах обща отпадналост и огромно желание за сън.

— Кръвното й се покачва на 100 на 65 — каза сестрата в стаята.

— Добре — отвърнах аз. Забравих умората, отидох при момичето и хванах ръката му. — Как се чувстваш, Анджела?

— Отвратително — отговори тя вяло.

— Оправяш се.

— Изложих се — глухо каза тя и една сълза се стече по бузата й. — Провалих се, това е всичко. Опитах и се провалих.

— Сега си добре.

— Да.

— Бихме искали да си поговорим.

Тя се обърна настрани:

— Оставете ме на мира.

— Анджела, това е много важно.

— Майната ви на всички лекари — каза тя. — Защо не ме оставите на спокойствие? Исках да остана сама, затова го направих. Исках да остана сама.

— Полицията те откри.

Тя се изхили:

— Доктори и ченгета.

— Анджела, трябва да ни помогнеш.

— Не — тя вдигна превързаните си китки и ги погледна. — Не, никога.

— Жалко. — Тогава се обърнах към Хамънд: — Донеси ми малко налорфин, моля те.

Бях сигурен, че момичето ме чу, но не реагира.

— Колко?

— 10 милиграма. Или повечко. Нека да е добра доза.

Анджела трепна леко, но не каза нищо.

— Добре ли си, Анджела?

Тя ме погледна. Очите и бяха пълни с гняв и с нещо друго — почти надежда. Тя знаеше какво имам предвид, и то много добре.

— Какво казахте? — попита тя.

— Казах, дали ще е добре, ако ти дадем 10 мг налорфин?

— Разбира се — каза тя. — Каквото и да е. Няма значение.

Налорфинът е антагонист на морфина. Ако момичето беше наркоманка, тя щеше да изпадне в остра криза, а можеше да се стигне и до фатален край при достатъчно голяма доза.

Влезе една сестра. Тя трепна за миг, понеже не ме позна веднага, но бързо го прикри.

— Докторе, мисис Хардинг е тук. Извикала я е полицията.

— Добре, сега идвам.

Излязох в коридора. Там стояха, притеснени мъж и жена. Мъжът бе висок и явно облечен набързо — чорапите му не се връзваха с костюма. Жената беше хубава. Изглеждаше угрижена. Щом я погледнах, изпитах странното чувство, че съм я срещал и преди, макар да бях сигурен, че не съм. Имаше нещо почти натрапчиво познато в чертите й.

— Аз съм доктор Бери.

— Том Хардинг. — Мъжът протегна ръката си и бързо се ръкува с мен. — И мисис Хардинг.

— Приятно ми е.

Огледах и двамата. Бяха хубава 50-годишна двойка, много изненадани от присъствието си в Отделението за бърза медицинска помощ в четири часа сутринта, с дъщеря, която малко преди това е срязала вените си. Господин Хардинг се изкашля леко и каза:

— Сестрата, ъъ, ни каза какво се е случило. С Анджела.

— Тя се оправя.

— Може ли да я видим? — попита госпожа Хардинг.

— Не веднага. Все още правим някои изследвания.

— Тогава значи не е…

— Не — казах аз. — Това са рутинни тестове.

Том Хардинг кимна.

— Казах на съпругата си, че всичко ще се оправи. Анджела е сестра в тази болница. Казах й, че ще се погрижат добре за нея.

— Да. Правим всичко възможно.

— Тя наистина ли е добре? — попита госпожа Хардинг.

— Да. И ще се оправи напълно.

Госпожа Хардинг се обърна към съпруга си:

— По-добре се обади на Лайлънд и му кажи да не идва.

— Сигурно вече е тръгнал.

— Нищо. Ти опитай.

— Телефонът е в приемната — казах аз.

Том Хардинг отиде да телефонира, а аз попитах:

— На семейния лекар ли се обаждате?

— Не, на брат ми. Той е лекар и е много привързан към Анджела още от най-ранното и детство. Името му е…

— … Лайлънд Уестън — казах аз и си обясних познатите черти в лицето й.

— Да. Познавате ли го?

— Той е мой стар приятел.

Преди тя да може да отговори, Хамънд се върна с налорфин и спринцовка и каза:

— Наистина ли мислиш, че ние трябва…

— Доктор Хамънд, госпожа Хардинг — казах бързо. — А това е дежурният лекар доктор Хамънд.