Майкъл Крайтън - Аборт

— Роман.

— За да вземе пари ли?

— Да.

— Колко искаше? Преди тя да продължи, аз вече знаех отговора.

— Триста долара.

— И ти направи аборта?

— Да… Да… Да…

— А кой беше анестезиолог?

— Роман. Беше лесно. С тиопентал.

— И Керън умря.

— Тя беше съвсем добре, когато си тръгна. Направихме го на моето легло… Цялата работа… Всичко беше наред… На моето легло…

— Но по-късно тя умря.

— Да. О, Господи, дай ми малко дрога.

— Ще ти дадем — казах аз.

Напълних спринцовката с още вода, изпуснах въздуха, докато изскочи тънка струйка, и й направих венозна инжекция. Дишането й веднага се успокои.

— Анджела — казах аз. — Ти ли извърши аборта?

— Да.

— И впоследствие Керън умря?

— Да — каза тя глухо.

— Добре — потупах я по ръката. — Сега се отпусни.

Ние излязохме в коридора. Том Хардинг чакаше там с жена си, пушеше цигара и крачеше назад-напред.

— Докторе, тя добре ли е? Тестовете…

— Много добре е — казах аз. — Ще се възстанови напълно.

— Това все пак е утешително.

— Да.

Нортън Хамънд ме стрелна с поглед, но аз избегнах очите му. Чувствах се ужасно. Главоболието ми се влошаваше и от време на време предметите пред мен губеха очертанията си. Дясното ми око беше по-зле, отколкото лявото.

Но някой трябваше да им каже.

— Господин Хардинг, за съжаление дъщеря ви се е забъркала в неща, от които се интересува полицията.

Той ме погледна, стреснат и невярващ. После видях как на лицето му се появи израз на особено примирение, сякаш през цялото време го бе знаел.

— Наркотици? — изрече той тихо.

— Да — отговорих и се почувствах по-зле от всякога.

— Не знаехме — каза той бързо. — Искам да кажа, ако…

— Но подозирахме — прекъсна го госпожа Хардинг. — Никога не сме могли да контролираме Анджела. Беше твърдоглаво момиче, много независима, много сигурна в себе си.

Хамънд избърса потта от челото си.

— Е — каза той, — това е то.

— Да.

Въпреки че беше близо до мен, ми се струваше, че е далече. Гласът му изведнъж заглъхна и едва се чуваше. Всичко около мен беше бледо. Хората изглеждаха дребни и безцветни. Пулсиращата болка в главата ми стана непоносима. Трябваше да спра за момент и да си почина.

— Джон, какво ти е?

— Нищо, просто съм уморен.

— Добре — каза Хамънд и кимна. — Всичко свърши. Трябва да си доволен.

— А ти?

Отидохме в лекарската стая — малко помещение с два стола и маса. На стените бяха окачени схеми, илюстриращи методите на работа при спешните случаи — хеморагичен шок, белодробен едем, инфаркт, изгаряния и тежки контузии.

Седнахме и аз запалих цигара. Усетих лявата си ръка слаба веднага след като щракнах запалката. Хамънд се загледа в схемите, но никой от нас не казваше нищо.

— Пие ли ти се нещо? — попита той накрая.

— Да — отговорих.

Болеше ме стомахът. Едно питие щеше да ми се отрази добре; щях да се съвзема или щеше да ми стане още по-зле. Той отвори шкафа, бръкна в него и извади бутилка.

— Водка — каза той. — Без мирис. За спешни случаи.

Отвори я, отпи една глътка и ми я подаде. Докато пиех, той каза:

— Господи, пий, напий се и падни. Господи!

— Нещо такова.

Върнах му бутилката.

— Тя беше добро момиче.

— Да.

— И този плацебо ефект. Ти я накара да почувства наркотичен глад с вода и я оправи пак с вода.

— Ти знаеш защо — казах аз.

— Да, тя ти вярваше.

— Точно така, тя ми вярваше.

Погледнах инструкциите, илюстриращи патологичния урок и спешните мерки за диагностика и лечение на ектопичната бременност. Продължих надолу и стигнах до мястото, където говореха за нередовната менструация и спазмите долу в десния квадрант, когато буквите започнаха да ми се размиват.

— Джон.

Трябваше ми доста време, за да отговоря. Изглежда, ми беше нужно дълго време, за да чуя думите. Бях почти заспал — бавно мислещ, бавно действащ.

— Джон!

— Да — казах аз. Гласът ми прокънтя.

— Добре ли си?

— Да, чудесно.

Продължавах да чувам думите като насън: „Чудесно, чудесно, чудесно…“

— Изглеждаш ужасно.

— Добре съм… „Добре, добре, добре…“

— Джон, не полудявай.

— Аз не съм луд — казах и затворих очи. Трудно ми беше да държа клепачите си отворени. Те тежаха като олово.

— Аз съм щастлив.

— Щастлив ли?

— Какво?

— Щастлив ли си?

— Не — казах аз. Той говореше глупости. Те не означаваха нищо. Гласът му беше висок и писклив като на бебе. — Не, не съм луд. Въобще не съм луд.