Майкъл Крайтън - Аборт

— Докторе — госпожа Хардинг леко кимна с глава, но в очите й се появи някакво недоверие.

— Дъщеря ви ще се оправи — каза Хамънд.

— Радвам се да чуя това — отговори тя хладно.

Извинихме се и се върнахме при Анджела.

— Страшно се надявам, че знаеш какво правиш — каза Хамънд, докато слизахме към залата.

— Знам. — Спрях се до фонтана и си напълних чаша вода. Изпих я до дъно и я налях отново. Главоболието ми беше много силно и ужасно ми се спеше. Имах желание да легна, да забравя всичко, да заспя…

Но не казах нищо. Знаех какво ще направи Хамънд, ако разбере.

— Знам какво правя — повторих аз.

— Надявам се — каза той, — защото, ако нещо се обърка, аз съм отговорен. Аз съм дежурен.

— Знам, не се тревожи.

— Тревожа се, по дяволите! Десет милиграма от тази дрога могат да я пратят на оня свят така бързо, че…

— Не се тревожи.

— Това би могло да я убие. Ние би трябвало да степенуваме дозите. Започни с две и ако няма ефект след 20 минути, мини на 5 и така нататък.

— Да — казах аз, — но степенуваните дози няма да я убият.

Хамънд ме погледна:

— Джон, да не би да не си с всичкия си?

— Не.

Влязохме в стаята на Анджела. Тя беше обърната с гръб към нас. Взех ампулата налорфин от Хамънд и я поставих в спринцовката на масата точно до леглото й. Исках да съм сигурен, че ще прочете надписа. После отидох от другата страна на леглото, така че тя беше с гръб към мен. Пресегнах се над нея и взех ампулата и спринцовката, после бързо напълних спринцовката с вода от чешмата.

— Анджела, би ли се обърнала, моля?

Тя се обърна по гръб и подаде реката си. Хамънд беше толкова смаян, че не можеше да помръдне. Сложих турникета на ръката й и разтърках вените в сгъвката на лакътя, докато изпъкнаха. Тогава забодох иглата и изтласках съдържанието й. Анджела ме гледаше, без да каже дума. Когато това свърши, аз се изправих:

— Готово.

Тя погледна към мен, после към Хамънд, после отново към мен.

— Няма да трае дълго — казах аз.

— Колко ми сложихте?

— Достатъчно.

— Десет ли? Десет ли ми сложихте?

Ставаше неспокойна. Потупах я утешително по рамото.

— Няма за какво да се тревожиш.

— Двайсет ли беше?

— Е, не. Беше само два. Два милиграма.

— Два!

— Това няма да те убие — казах кротко. Тя изстена и се обърна. — Разочарована ли си?

— Какво се опитвате да докажете? — попита тя.

— Анджела, ти знаеш отговора.

— Но два милиграма, това е…

— … достатъчно, за да се появят симптомите — студена пот, спазми и болка. Само начало на смущенията, породени от наркотичен глад.

— Господи!

— Няма да те убият. Ти го знаеш — казах аз.

— Копелета такива! Не съм искала да идвам тук. Не съм искала да…

— Но си тук, Анджела. И имаш налорфин във вените си. Не много, но достатъчно.

Тя започна да се изпотява.

— Спрете го — каза тя.

— Можем да използваме морфин.

— Спрете го, моля ви, не го искам.

— Кажи ни — казах аз — за Керън.

— Първо го спрете.

— Не.

Хамънд беше обезпокоен от всичко това. Той тръгна към леглото. Дръпнах го назад.

— Анджела, разкажи ни.

— Не знам нищо.

— Тогава ще изчакаме, докато симптомите се проявят. И ще трябва да ни разказваш, когато състоянието ти ще бъде най-тежко.

Възглавницата й беше мокра от пот.

— Аз не знам. Не знам.

— Разкажи ни.

— Не знам нищо. — Тя започна да трепери, отначало слабо, а после се контролираше все по-трудно и по-трудно, докато се разтресе цялото й тяло.

— Започва, Анджела.

Тя скръцна със зъби.

— Не ме интересува.

— Ще стане по-лошо, Анджела.

— Не… Не… Не…

Извадих ампулата с морфин и я сложих на масата до нея.

— Разкажи ни.

Треперенето й се увеличаваше, докато цялото й тяло се загърчи в спазми. Леглото силно се клатеше. Щях да изпитам жалост, ако не знаех, че сама предизвиква реакцията и че аз не съм инжектирал никакъв налорфин.

— Анджела.

— Добре, аз го направих. Трябваше…

— Защо?

— Заради възбудата. Клиниката и възбудата.

— Ти си крадяла от хирургията?

— Да… Не много, само малко… Но достатъчно.

— От кога?

— Три години… Или може би четири.

— И какво се случи?

— Роман ограби клиниката… Роман Джонс.

— Кога?

— Миналата седмица.

— И?

— Следствието продължаваше. Те проверяваха всекиго.

— Така че трябваше да спреш да крадеш?

— Да.

— Какво направи?

— Опитах се да купя от Роман.

— И?

— Той поиска пари, много пари.

— Кой настоя за аборта?