Майкъл Крайтън - Аборт

— Не ми се стои повече.

— Да, разбирам те — кимнах аз.

Вероятно всичко, което последва, беше резултат от моя гняв. Това беше мръсна работа, която направо вонеше, и би трябвало да я зарежа. Просто нямаше нужда да продължавам. Трябваше да оставя нещата такива, каквито са и да ги забравя. Джудит искаше да организира прощално парти в чест на Арт. Аз бях против. Казах й, че той определено няма да одобри тази идея. Всичко това ме изнерви.

На третия ден в болницата аз толкова хленчих на Хамънд, че той най-накрая се съгласи да ме изпише. Предполагам, че и сестрите му се бяха оплаквали от мен. Изписаха ме, следобед. Джудит ми донесе дрехи и потеглихме към къщи.

— На следващия ъгъл завий вдясно — казах аз.

— Защо?

— Трябва да спра.

— Джон…

— Хайде, Джудит. Да спрем за малко. Само за малко.

Тя се намръщи, но на ъгъла все пак зави. Казах й да минем през Бийкън Хил към улицата на Анджела Хардинг. Пред дома й имаше спряла полицейска кола. Слязох и се качих на втория етаж. Пред вратата стоеше ченге.

— Доктор Бери от Малори — казах с официален тон. — Взети ли са вече кръвните проби?

Ченгето погледна объркано.

— Кръвните проби?

— Да, от петната от кръв в стаята. Сухите проби. За изследване на фактор 26. Нали знаете?

Той поклати отрицателно глава. Не знаеше нищо.

— Доктор Лейзър се интересуваше от тях. Прати ме да проверя.

— Не знам нищо — каза ченгето. — Имаше някакви момчета от болницата вчера. Май са онези там.

— Не. Те са дерматолози.

— Ъхъ. Е, най-добре проверете сам. — Той ми отвори вратата и допълни: — Само не пипайте нищо. Те вземат отпечатъци.

Влязох в апартамента. Бъркотията беше пълна — обърнати мебели, кръв по канапета и маси. Трима души разглеждаха една чаша. Насипваха прах в нея и го издухваха, след това снимаха отпечатъците. Единият ме погледна.

— Мога ли да ви помогна с нещо?

— Да — отговорих. — Столът…

— Там е — каза той, като сочеше с пръст стола в ъгъла. — Но не го пипайте.

Отидох до него и го разгледах. Обикновен дървен кухненски стол, но със солидна конструкция. Имаше малко кръв по единия му крак. Погледнах тримата мъже.

— Взехте ли вече отпечатъци от него?

— Да. Странна работа. В тая стая има стотици отпечатъци на стотици хора. Ще ни отнеме години да разгадаем всичко. Но има две неща, от които не можем да вземем отпечатъци — този стол и дръжката на външната врата.

— Как така?

Мъжът вдигна рамене.

— Избърсано.

— Избърсано?

— Да. Някой е избърсал стола и дръжката на вратата. Както и да е, така стоят нещата. Дяволски странно. Нищо друго не е избърсано, дори и ножът, с който си е прерязала вените.

Аз кимнах.

— Идвали ли са вече момчетата за кръвните проби?

— Да, дойдоха и си отидоха.

— Окей. Мога ли да се обадя по телефона? Искам да проверя в лабораторията.

— Разбира се.

Отидох до телефона, вдигнах слушалката и набрах прогнозата за времето. Когато чух глас, казах:

— Дайте ми-доктор Лейзър.

— … слънчево и прохладно, с откъслечна облачност. Късно следобед…

— Фред, Джон Бери е. В стаята съм…

— … с 50% влажност.

— Да, казаха, че пробите са били взети вече. Сигурен ли си, че още не си ги получил?

— … утре ясно и студено…

— Е, ще се видим. Добре, точно така. Чао.

Затворих и се обърнах към тримата мъже.

— Благодаря — казах аз.

— За нищо.

Никой не ми обърна внимание, когато си тръгнах. Никой не го беше грижа. Хората там си вършеха работата. Бяха вършили такива неща и преди това десетки и стотици пъти. Беше просто рутинна работа.

В понеделник бях в лошо настроение. Почти цяла сутрин се мотах, пих кафе, пуших и усещах противен кисел вкус в устата си. Повтарях си непрекъснато, че можех да зарежа всичко и това нямаше да направи впечатление на никого. Бях пропуснал момента. Не можех да помогна на Арт и не можех нищо да променя. Можех само да влоша нещата.

Впрочем, нищо от това не беше по вина на Уестън, наистина. Въпреки че ми се искаше да обвиня някого, него не можех да обвиня. При това той беше стар човек. Беше само губене на време. Пиех си кафето и си повтарях това. Губене на време. И все пак го правех.

Малко преди обяд потеглих към Малори. Влязох в кабинета на Уестън. Той се беше надвесил над някакви предметни стъкла и диктуваше данните на малък касетофон. Когато влязох, прекъсна.

— Здравей, Джон. Какво те води насам?

— Как си? — попитах аз.