Майкъл Крайтън - Аборт

— Аз ли? — той се изсмя. — Чувствам се чудесно. А ти как си? — той посочи превръзките на главата ми. — Чух какво ти се е случило.

— Аз съм добре.

Погледнах ръцете му — бяха под масата, в скута му. Беше ги скрил, щом влязох в стаята.

— Много ли те болят? — попитах.

— Какво?

— Ръцете.

Той ме погледна изненадано или поне се опита да симулира изненада. Не се получи. Посочих ръцете му и той ги извади изпод масата. Двата пръста на лявата му ръка бяха превързани.

— Злополука ли?

— Да. Много глупаво. Белех лук вкъщи и се порязах. Повърхностна рана, но ми пречи. Ще си помислиш, че след всичките тези години трябва да знам как се държи ножът.

— Сам ли се превърза?

— Да, раната беше незначителна.

Седнах в стола срещу бюрото му и запалих цигара. Знаех, че ме наблюдава внимателно. Издухах струйка дим към тавана. Лицето му оставаше спокойно и безизразно, което усложняваше задачата ми. Но това беше негово право. Вероятно и аз на негово място бих правил същото.

— Има ли нещо, заради което искаш да ме видиш?

— Да.

Загледахме се един друг и тогава Уестън бутна настрана микроскопа и изключи касетофона.

— Да не е за диагностичните листове на Керън Рандъл от патологията? Чух, че си се интересувал.

— Така беше — отговорих аз.

— Би ли се почувствал по-добре, ако и някой друг ги прегледа? Например Сандерсън?

— Не сега — казах аз. — Сега това няма значение. Поне формално.

— Предполагам, че си прав — каза той.

Вгледахме се отново един в друг и настъпи продължително мълчание. Не знаех как да го наруша, но тишината ме убиваше.

— Столът — казах аз — е бил избърсан. Знаеше ли това?

За момент Уестън се намръщи и аз помислих, че нищо няма да каже. Но вместо това той кимна.

— Да, тя ми каза, че го е избърсала.

— И дръжката на вратата?

— Да. И дръжката на вратата.

— Кога го разбра?

Той въздъхна.

— Беше късно. Работих до късно в лабораториите и тръгнах да се прибирам. Спрях до апартамента на Анджела, за да видя как е. Често го правех. Просто спрях. Потърсих я. Наглеждах я.

— Лекуваше я от наркоманията?

— Имаш предвид дали й доставях наркотици?

— Имам предвид дали я лекуваше.

— Не — каза той. — Знаех, че не беше по силите ми. Бях загрижен, разбира се, но знаех, че не бих могъл да се справя, и можех да влоша нещата. Карах я да се лекува, но…

— Вместо това ти ходеше често при нея.

— Просто да се опитам да помогна да превъзмогне кризите. Това беше най-малкото, което можех да направя.

— А в четвъртък вечерта?

— Той вече беше там, когато пристигнах. Чух тупурдия и викове. Отворих вратата и го видях да я гони с бръснач. Тя държеше кухненски нож — дълъг такъв, за рязане на хляб — и се отбраняваше. Той се опитваше да я убие, защото тя беше свидетел. Все й повтаряше: „Ти си свидетел, малката.“ Не си спомням точно какво стана след това. Винаги съм държал на Анджела. Той ме видя и се спусна към мен с бръснача. Изглеждаше ужасно. Анджела вече го беше порязала с ножа, или поне дрехите му…

— И ти вдигна стола?

— Не, аз се дръпнах назад. Той се спусна след Анджела. Беше вече срещу нея, далеч от мен. Тогава именно… аз вдигнах стола.

Посочих пръстите му:

— А твоите рани?

— Не си спомням. Предполагам, че са от него. Имаше малък разрез на ръкава върху палтото ми, когато се прибрах вкъщи. Но не си спомням.

— След стола…

— Той падна. Беше загубил съзнание. Просто падна.

— Какво направи ти тогава?

— Анджела се уплаши за мен. Каза ми да си тръгна веднага, тя щяла да се погрижи за всичко. Беше ужасена, че мога да бъда замесен. И аз…

— И ти си тръгна — казах аз.

Той погледна ръцете си.

— Да.

— Беше ли Роман мъртъв, когато си тръгна?

— Наистина не знам. Беше паднал до прозореца. Предполагам, че просто го е бутнала и тогава си е прерязала вените. Но не съм сигурен, не съм.

Погледнах лицето му, бръчките по кожата му и бялото в косата му, и си спомних как, докато ни обучаваше, ни окуражаваше, стимулираше и насърчаваше, как го уважавах, как водеше стажантите до близкото кафене на питие и раздумка, как не пропускаше да донесе торта за рождения си ден всяка година и да почерпи всички присъстващи. Всичко се върна в паметта ми — шегите, хубавите и лошите моменти, въпросите, обясненията, дългите часове в залите за дисекции, ясните и спорните случаи.

— Е — каза той с тъжна усмивка, — това е.

Запалих още една цигара, като си закривах с ръка, въпреки че нямаше течение в стаята. Беше горещо и задушно като в парник.