Майкъл Крайтън - Състояние на страх

По подобен начин тримата екстремисти в Уедел очевидно бяха разчитали на сериозна подготовка, за да осъществят високотехнологичния си терористичен акт. Сигурно го бяха планирали с месеци. С цената на високи разходи. И явно бяха имали сериозна вътрешна подкрепа, за да се доберат до академични биографии, университетски печати на кутиите с оборудване, компании-фантоми за антарктическите си доставки, фалшиви уеб сайтове и десетки други подробности, необходими за начинанието им. Нищо не бяха пропуснали в подготовката на плана и осъществяването му.

— И щяха да успеят — каза Кенър, — ако не беше списъкът, до който се е добрал Джордж Мортън малко преди смъртта си.

И всичко това сочеше към извода, че дори някога ПОФ да е представлявал хлабав съюз на аматьори, вече не е такъв. Сега ПОФ беше добре организирана мрежа, която използваше толкова много и различни канали за връзка между членовете си (имейли, клетъчни телефони, радиовръзки, кратки текстови съобщения), че самата мрежа като цяло успяваше да избяга от полезрението на властите.

— Правителствата по целия свят отдавна са признали неадекватността си да се справят с подобни мрежи и „мрежовите войни“, които биха възникнали в резултат на опита им да се противопоставят — каза Кенър. — Дълго време идеята за мрежова война беше чисто теоретична. Агенциите правеха разработки по въпроса, но военните не обръщаха особено внимание на проблема. Идеята за мрежови враг, за терористи или дори престъпници звучеше твърде неопределено, за да разтревожи някого. Но именно тази неопределеност, аморфност на мрежата — непрестанно променяща се, в непрестанно движение — я прави толкова труден враг. В нея не можеш да внедриш агенти. Не можеш да я подслушваш, освен случайно. Не можеш да я локализираш географски, защото тя е навсякъде и никъде. В действителност мрежата представлява противник от радикално нов вид, следователно и борбата срещу него изисква радикално нови техники. Военните просто не я разбират. Но без значение дали ни харесва, или не, в момента ние водим мрежова война.

— И как се води една мрежова война? — попита Евънс.

— Единственият начин да се противопоставиш на една мрежа е чрез друга мрежа. Разширяваш подслушвателните си постове. Декодираш по двайсет и четири часа в денонощието. Прилагаш техники на мрежова диверсия и клопки.

— Като какви например?

— Това са неща от технически характер — неясно отвърна Кенър. — Разчитаме на японците да направят пробив. Те са най-добрите в това отношение. И, разбира се, едновременно с това протягаме пипалата си в множество посоки. Ако се съди по наученото в Уедел, имаме да вадим от огъня много кестени.

Кенър беше наредил претърсване на бази данни. Беше мобилизирал държавните организации. Беше наредил разследване откъде терористите са се снабдили с академичните си препоръки, с кодираните си радиопредаватели, с експлозивните заряди, с компютъризираните таймери. Всичко това беше специфично и можеше да бъде проследено — при наличие на достатъчно време.

— Имаме ли достатъчно време? — попита Евънс.

— Не съм сигурен.

Евънс долови тревогата в гласа му.

— И какво по-точно искате от мен?

— Нещо съвсем просто — каза Кенър.

— Какво?

Кенър се усмихна.

— Това наистина ли е необходимо? — притеснено попита Питър Евънс.

— Необходимо е — каза Кенър.

— Но е незаконно — каза Евънс.

— Не е — твърдо отвърна Кенър.

— Защото си от службите за опазване на реда ли? — попита Евънс.

— Разбира се. Не се тревожи за това.

Вече летяха над Лос Анжелис към пистата на летище „Ван Нюис“. Калифорнийското слънце напичаше през прозорците. Санжонг се беше прегърбил над масата в средата на салона. Пред него беше мобилният телефон на Евънс с отстранен заден капак. Санжонг прикрепваше върху батерията тънка сива плочка, голяма колкото нокътя на палеца му.

— Какво точно представлява това? — попита Евънс.

— Бърза памет — отвърна Санжонг. — Ще запише четири часа разговор в компресиран формат.

— Ясно — каза Евънс. — А аз какво трябва да направя?

— Просто ще си вършиш работата, като носиш телефона в ръка.

— А ако ме хванат?

— Няма да те хванат — каза Кенър. — Можеш да го внесеш навсякъде. Никоя охранителна система не може да го засече.

— Но ако имат електронни палки за бръмбари…

— Няма да те засекат, защото ти няма да предаваш нищо. Има си импулсен предавател. Предава в продължение на две секунди на всеки час. През останалото време — нищо. — Кенър въздъхна. — Виж Питър. Това е най-обикновен мобилен телефон. Всички имат мобилни телефони.