Майкъл Крайтън - Състояние на страх

— Не знам — каза Евънс. — Нещо не ми харесва тази работа. Аз не съм шпионин.

Сара се приближи към тях с прозявка.

— Кой да е шпионин?

— Аз. Поне така се чувствам — каза Евънс.

— Не е там въпросът — каза Кенър. — Санжонг?

Санжонг извади принтиран списък и го подаде на Евънс. Беше оригиналният списък на Мортън, само че с някои добавки:

— Както виждаш, Санжонг е определил точните GPS координати — каза Кенър. — Без съмнение си забелязал повтарящия се модел в списъка. За първия инцидент знаем. Вторият ще се случи някъде в американската пустиня — или в Юта, или в Аризона, или в Ню Мексико. Третият ще е някъде на Карибите, източно от Куба. А четвъртият ще е на Соломоновите острови.

— Да? И?

— Засега ни интересува вторият инцидент — каза Кенър. — И проблемът е, че от Юта до Аризона и Ню Мексико има петдесет хиляди квадратни мили пустиня. Освен ако не се доберем до допълнителна информация, никога няма да ги открием.

— Но нали имате точните GPS координати…

— Които те без съмнение ще променят след случилото се в Антарктика.

— Мислиш, че вече са променили плановете си?

— Разбира се. Мрежата им вече е знаела, че има нещо гнило, още вчера, когато се появихме в Уедел. Мисля, че точно затова си е тръгнал първият от онези типове. Предполагам, че точно той е водачът им. Другите двама са били обикновени пехотинци.

— Значи искаш от мен да се видя с Дрейк?

— Точно така. И да разбереш колкото можеш повече.

— Отврат — възкликна Евънс.

— Разбирам те — каза Кенър. — Но трябва да го направиш. Разчитаме на теб.

Евънс погледна Сара. Тя търкаше сънено очи. Уж току-що беше станала, а беше съвсем спокойна, с гладко лице, красива както винаги — факт, който незнайно защо го подразни.

— Как си? — попита я.

— Трябва да си измия зъбите — каза тя. — Колко остава, докато кацнем?

— Десет минути.

Тя стана и тръгна към задната част на самолета.

Евънс погледна през прозореца. Слънчевата светлина беше ослепителна. Не се беше наспал. Усещаше шевовете на главата си. Тялото го болеше от дългия престой в тясната цепнатина. Опря лакът на страничната облегалка, но и от това го заболя.

Въздъхна.

— Питър — започна Кенър, — тези типове се опитаха да те убият. На твое място не бих бил толкова загрижен кое е редно и кое не, когато ти се открива възможност да си го върнеш.

— Може и да си прав, но аз съм адвокат.

— А току-виж си станал мъртъв адвокат — каза Кенър. — Не ти го препоръчвам.

Със смътно чувство за нереалност, Питър Евънс вля хибридния си автомобил в потока на магистрала „Сан Диего“ — дванайсет платна ревящ трафик върху бетонна настилка, широка колкото половин футболно игрище. Шейсет и пет процента от площта на Лос Анжелис беше запазена за колите. Хората трябваше да се задоволят с останалото. Това беше нечовешко решение и екологичен абсурд. Всичко беше толкова далече, че човек не би могъл да стигне пеша, дори да иска, и замърсяването беше невероятно.

А хора като Кенър можеха само да критикуват добрата работа на природозащитните организации, без чиито усилия околната среда на градове като Лос Анжелис би била много, много по-лоша.

„Трябва да погледнем истината в очите“, помисли си той. Светът имаше нужда от помощ. Отчаяно се нуждаеше от екологична перспектива. И умело манипулираните факти на Кенър не можеха да променят този факт.