Майкъл Крайтън - Състояние на страх

— Е, тогава май ще трябва да се сбогуваме с Малибу! — жизнерадостно обяви водещият. — Разбира се, това няма да се случи в идните няколко години. Но предстои… освен ако всички ние не променим начина си на живот.

Евънс обърна гръб на телевизора и тръгна към вратата. Чудеше се какво ли ще каже Кенър за тези последни новини. Променяла се скоростта на въртене на Земята? Поклати глава, поразен от значението на такъв факт. И да се стопи всичкият гренландски лед? Представяше си колко ще се изпоти Кенър.

Но пък той сигурно щеше да отрече всичко, както правеше обикновено.

Евънс отвори вратата, затвори я, без да заключва, и тръгна към офиса си.

Налетя на Хърб Лоуенстайн в коридора на път към съвещателната зала.

— Господи! — възкликна Лоуенстайн. — Къде беше, по дяволите? Никой не можа да те открие.

— Имах да свърша една поверителна работа за клиент.

— Следващия път кажи на проклетата си секретарка как може да се свърже с теб. Изглеждаш ужасно. Какво е станало, бил ли си се? А това над ухото ти какво е? Боже, шевове ли са?

— Паднах.

— Да бе. За кой клиент беше поверителната работа?

— За Ник Дрейк, щом искаш да знаеш.

— Странно. Нищо не ми спомена.

— Така ли?

— Да, а тъкмо си тръгна. Цяла сутрин бях с него. Много е недоволен заради документа, който оттегля десетте милиона дарение от фондацията на Мортън. И особено от онази клауза.

— Знам — каза Евънс.

— Иска да знае откъде се е взела.

— Знам.

— Откъде се взе?

— Джордж ме помоли да не разкривам това.

— Джордж е мъртъв.

— Официално не е.

— Това са глупости, Питър. Откъде се взе клаузата?

Евънс поклати глава.

— Съжалявам, Хърб. Имам изрични указания от клиента.

— Работим за една и съща фирма, ако не си забравил. Той е и мой клиент.

— Инструктира ме писмено, Хърб.

— Писмено? Друг път. Джордж никога не пишеше нищо.

— Лично, на ръка — каза Евънс.

— Ник иска отмяна на условията по документа.

— Не се съмнявам.

— И аз му казах, че ще имаме грижата.

— Не виждам как може да стане.

— Мортън не беше в състояние да разсъждава разумно.

— Знаеш, че това не е вярно, Хърб — каза Евънс. — Каниш се да вземеш десет милиона от завещанието му и ако някой пошушне в ухото на дъщеря му…

— Тя е непоправима наркоманка…

— … която поглъща пари като маймуна банани. Та ако някой й пошушне в ухото, тази фирма ще носи отговорност за десет милиона плюс наказателно обезщетение за опит за измама. Говорил ли си с другите старши партньори за това?

— Опитваш се да пречиш.

— Опитвам се да бъда предпазлив. Може би трябва да изразя притеснението си в имейл и да ти го изпратя.

— Не е това начинът да се напредне в тази фирма, Питър.

— Мисля, че действам в интерес на фирмата. И определено не виждам как можеш да обезсилиш този документ, без, най-малкото, преди това да поискаш писмени становища на външни прависти.

— Само дето никой външен правист не би подкрепил… — Той млъкна и изгледа ядосано Евънс. — Дрейк ще иска да говори с теб за това.

— Да заповяда.

— Ще му кажа, че ще му звъннеш.

— Добре.

Лоуенстайн продължи по пътя си, но след две крачки се обърна.

— И каква беше тази история с полицията и жилището ти?

— Обраха ме.

— И какво са търсили? Наркотици?

— Не, Хърб.

— Наложи се секретарката ми да излиза от работа, за да се оправи вместо теб с полицаите.

— Вярно е. Беше лична услуга. И след работно време, доколкото си спомням.

Лоуенстайн изсумтя и тръгна с бърза крачка по коридора.

Евънс си напомни да звънне на Дрейк. И да приключи с тази история.

Кенър остави колата си на паркинг в центъра под напичащото обедно слънце и излезе със Сара на улицата. Нагорещеният въздух трептеше над паважа. Тук всички табелки бяха на испански, с изключение на няколко английски фрази — „Осребряване на чекове“ и „Пари назаем“. Латиноамерикански ритми разсичаха въздуха от пращящи високоговорители.

— Всичко готово ли е? — попита Кенър.

Сара провери малкия спортен сак на рамото си. Имаше найлонова мрежа от двете страни. Мрежата прикриваше видеолещата.

— Да — каза тя. — Готова съм.

Тръгнаха към големия магазин на ъгъла, „Армейски/Военноморски доставки Брейдър“.

— Какво ще правим тук? — попита Сара.

— ПОФ са купили ракети. Много.

Тя се намръщи.

— Ракети?

— Малки. Олекотени. Дълги около шейсет сантиметра. Остаряла версия на модел на Варшавския договор от осемдесетте години, наречен „Горещ огън“. Ръчно преносими, жично насочвани, твърдо гориво, обхват около хиляда метра.