Майкъл Крайтън - Състояние на страх

Возилото говореше, повтаряше безспир записаното съобщение. Заради вятъра, Евънс не разбираше какво казва. Махна снега, с мисълта, че все трябва да има някакъв начин за свръзка, някаква антена или…

После пръстите му попаднаха на подвижен панел. Той го отвори. Вътре видя телефон — най-обикновена телефонна слушалка, яркочервена. Вдигна я към кървавата си маска. Не се чуваше нищо, така че той каза:

— Ало? Ало?

И нищо друго.

Срина се на земята.

По-късно сестрите му казаха, че е направил достатъчно, за да изпрати сигнал до станцията на НАСА на Пейтриът Хилс. Оттам бяха уведомили Уедел, чийто спасителен отряд ги открил след десет минути. И двамата били още живи, макар и на ръба.

Всичко това се беше случило преди повече от двайсет и четири часа.

Медицинският екип се беше трудил дванайсет часа, за да върне телесната им температура до нормалната, защото, както му бе казала сестрата, това трябвало да се прави бавно. Бяха му казали, че ще се оправи, но е възможно да изгуби два от пръстите на краката си. Това щяло да стане ясно по-късно. След няколко дни.

Стъпалата му бяха превързани с някакви защитни джаджи между пръстите. Обувките не му ставаха, но му бяха намерили маратонки няколко номера по-големи, все едно купувани за баскетболист. На краката на Евънс изглеждаха като клоунски обувки. Но можеше да ги обуе, а и болката не беше непоносима.

Той се изправи предпазливо. Краката му трепереха, но иначе беше добре.

Сестрата се върна.

— Гладен ли си?

Той поклати глава.

— Още не.

— Болка?

Той поклати глава.

— Ами, сещате се, навсякъде, но не много.

— Болката ще се засилва — каза му сестрата и му даде малко шишенце с таблетки. — Вземай по едно хапче на четири часа при нужда. А и сигурно няма да можеш да заспиш без тях през първите няколко дни.

— А Сара?

— На нея ще й трябва още поне половин час.

— Къде е Кенър?

— Мисля, че е в компютърната зала.

— Къде е това?

— Може би ще е по-добре да се облегнеш на мен… — почна сестрата.

— Добре съм. Просто ми кажете накъде да вървя.

Тя му посочи и той тръгна. Но се оказа по-нестабилен от очакваното. Мускулите му не работеха както трябва, чувстваше се като разглобен. Коленете му се подгънаха и той политна към пода. Сестрата бързо приклекна и плъзна рамо под мишницата му.

— Слушай — каза тя. — Дай по-добре аз да те заведа.

Този път той не възрази.

Кенър седеше в компютърната зала с брадатия Макгрегър и със Санжонг Тапа. И тримата бяха навъсени.

— Намерихме го — каза Кенър и посочи компютърния монитор. — Познаваш ли го?

Евънс погледна екрана.

— Да — каза той. — Това е тоя мръсник.

На екрана имаше снимка на човека, когото познаваше под името Болдън. Само че според формуляра на екрана името му беше Дейвид Р. Кейн. Двайсет и шест годишен. Роден в Минеаполис. Бакалавърска степен от Нотър Дам. Магистърска степен от Мичиганския университет. Настоящ статут — предстои защита на докторска степен по океанография в Мичиганския университет, Ан Арбър. Изследователски проект: „Динамиката на придвижване на леда при шелф Рос, измерена с GPS сензори“. Ръководител проект/съветник по защитата: Джеймс Брюстър, Мичигански университет.

— Казва се Кейн — каза шефът на Уедел. — Тук е от седмица, дойде с Брюстър.

— И къде е сега?

— Нямаме представа. Днес не се върна в станцията. Брюстър също е в неизвестност. Смятаме, че може да се отишли в Макмърдо и да са заминали оттам със сутрешния транспорт. Обадихме се в Макмърдо да си огледат транспортните средства, но още чакаме отговор.

— И сте сигурни, че вече не е тук? — попита Евънс.

— В голяма степен. Трябва да имаш идентификационна карта, за да отвориш външните врати, така че винаги знаем кой къде е. Нито Кейн, нито Брюстър са отваряли врати през последните дванайсет часа. Не са тук.

— Смятате, че може да са на самолета?

— От кулата Макмърдо не можаха да кажат със сигурност. Не правят сериозни проверки на ежедневния транспорт — ако някой иска да си замине, просто се качва на самолета и отлита. Самолетът е С–130, така че винаги има предостатъчно място. Разбирате ли, повечето изследователски стипендии не покриват разноските по пътувания преди края на проекта, но хората имат семейства и искат да се приберат за някой рожден ден например. Така че просто отиват, а после се връщат. Неофициално.

— Ако си спомням правилно — каза Кенър, — Брюстър е дошъл тук с двама дипломанти. Къде е другият?

— Това е интересно. Излетял е от Макмърдо вчера, когато вие пристигнахте.