Майкъл Крайтън - Състояние на страх

Щеше да я прегази, и толкова. Осъзна го без особена тревога. Нищо не можеше да направи, за да го спре. Лежеше на земята, замаяна, обзета от пълно безразличие. Колелетата ставаха все по-големи и по-големи. Последното, което запомни, беше един механичен глас, който казваше: „Ало. Ало. Моля, дръпнете се от пътя. Благодаря за съдействието. Ало. Ало. Моля, дръпнете се от пътя…“

И после нищо.

Мрак. Болка. Хриптящи гласове.

Болка.

Търкане. По цялото й тяло, ръцете и краката. Сякаш втриваха огън в тялото й.

Тя изстена.

Някакъв глас заговори, хриплив и далечен. Каза нещо като „Утайка от кафе“.

Търкането продължи, силно, грубо и мъчително. И звук като от шкурка — стържещ, жесток, ужасен.

Нещо я удари по лицето, по устата. Тя облиза устни. Сняг. Леденостуден сняг.

— Ку ня топ? — каза някакъв глас.

— Ней ще.

Чужд език, китайски или нещо такова. Вече различаваше няколко гласа. Опита се да отвори очи, но не можа. Имаше нещо тежко върху лицето й, като маска или…

Опита се да вдигне ръка, но не можа. Нещо задържаше всичките й крайници. А търкането продължаваше, търкане, търкане…

Тя простена. Опита се да заговори.

— Та гови пит?

— Ней гов.

— Про лжа вай.

Болка.

Търкаха я, които и да бяха, а тя лежеше неподвижна в мрака и постепенно някакво подобие на усещания започна да се връща в крайниците и лицето й. Тя не му се зарадва. Болката ставаше все по-силна. Сякаш тялото й беше покрито с рани от изгаряния.

Гласовете се носеха около нея, безтелесни. Бяха станали повече. Четири, пет — не беше сигурна. Всичките като че ли бяха женски.

А сега правеха нещо друго, осъзна тя. Насилваха я. Пъхаха нещо в тялото й. Нещо студено. Не й причини болка. Само студ.

Гласовете се носеха, плъзгаха се около нея. При главата й, при краката. Докосваха я грубо.

Беше сън. Или смърт. Може би беше мъртва? Чувстваше някакво странно безразличие по въпроса. Заради болката — тя я отделяше от всичко. После чу в ухото си женски глас, много близко до ухото и много ясен. Гласът каза:

— Сара.

Тя помръдна устни.

— Сара, будна ли си?

Тя кимна едва-едва.

— Ще махна торбичката с лед от лицето ти, готова ли си?

Тя кимна. Тежестта, маската, изчезна.

— Отвори очи. Бавно.

Тя го направи. Намираше се в слабо осветена стая с бели стени. От едната й страна имаше монитор, плетеница от зелени линии. Приличаше на болнична стая. Някаква жена я гледаше тревожно. Беше с бяла сестринска униформа и топла грейка. Стаята беше студена. Сара виждаше парата на дъха си.

Жената каза:

— Не се опитвай да говориш.

Сара не се опита.

— Обезводнена си. Ще трябва да потърпиш още няколко часа. В момента бавно повишаваме температурата ти. Имаш късмет, Сара. Няма да изгубиш нещо.

Няма да изгуби нищо.

Обзе я тревога. Помръдна устни. Езикът й беше сух и подут някак. Някакво съскане излезе от гърлото й.

— Не говори — каза жената. — Рано е още. Много ли те боли? Да? Ще ти дам нещо за болката. — Тя вдигна спринцовка. — Твоят приятел ти е спасил живота. Успял е да стане и да включи радиото на робота на НАСА. Така са разбрали къде да ви намерят.

Устните й помръднаха.

— Сега е в съседната стая. Смятаме, че и той ще се оправи. А сега просто си почивай.

Тя усети нещо студено във вените си.

Очите й се затвориха.

Сестрите оставиха Питър Евънс сам, за да се облече. Той бавно облече дрехите си, заслушан в сигналите на тялото си. Реши, че е добре, макар че ребрата го боляха при вдишване. Имаше голяма синина отляво на гърдите и грозна червена подутина на рамото. Шевове на черепа. Цялото му тяло беше схванато и го болеше. Цяло изпитание беше да си обуе чорапите и обувките.

Но иначе беше добре. Даже нещо повече — чувстваше се като нов, почти като прероден. Вън, на леда, беше решил, че е дошъл краят му. Откъде беше намерил силите да стане, нямаше представа. Беше усетил ритниците на Сара, но не беше реагирал. После чу бибипкащия звук. И когато погледна, видя буквите — НАСА.

Смътно бе осъзнал, че е някакво возило. Значи все някой трябваше да го управлява. Предните гуми бяха спрели на сантиметри от тялото му. Той успя да се изправи на колене и да се издърпа за гумите. Не разбираше защо шофьорът не излиза да му помогне. После си даде сметка, че возилото е ниско и широко, като сплескан мехур, високо малко повече от метър. Беше прекалено малко, за да се управлява от шофьор — явно беше някакъв робот. Изстърга снега от куполообразната черупка. Надписът гласеше: „НАСА Дистанционно метеоритно наблюдение“.