Майкъл Крайтън - Състояние на страх

— Какво ще правим? — попита той.

— Не знам, Питър. Досега не се бях губила в Антарктика.

— И аз.

Вървяха с мъка напред.

— Само че идеята да излезем тук беше твоя.

— Питър. Стегни се.

— Да се стегна? Направо замръзвам, Сара. Не си чувствам нито носа, нито ушите, нито пръстите, и на ръцете и на краката, нито…

— Питър. — Тя го стисна за рамото и го разтърси. — Млъкни!

Той млъкна. Погледна я през пролуките на кървавата си маска.

Миглите му бяха побелели от скреж.

— И аз не си усещам носа — каза Сара. — Но не бива да изпадаме в паника.

Огледа се, направи пълен кръг, опитвайки се да прикрие собственото си растящо отчаяние. Вятърът навяваше все повече сняг. Видимостта намаляваше. Светът беше станал по-плосък и по-сив, почти лишен от трето измерение. Ако вятърът не утихнеше, скоро нямаше да виждат земята достатъчно добре и току-виж пропаднали в някоя цепнатина.

В средата на нищото.

— Красива си, като се ядосаш, знаеш ли?

— Питър, за Бога!

— Ами, така си е.

Тя тръгна, вперила поглед в земята, мъчеше се да различи следите от веригите.

— Хайде, Питър. — Може би следите щяха да се върнат на пътя. Щеше да е лесно да следват пътя дори в бурята. И много по-безопасно.

— Мисля, че се влюбвам, Сара.

— Питър…

— Трябваше да ти го кажа. Това може да е последният ми шанс. — Той пак се закашля.

— Пести си дъха, Питър.

— Егати и студът.

Вървяха бавно и мълчаливо. Вятърът виеше. Парката беше прилепнала плътно по тялото на Сара. Ставаше все по-трудно да се върви. Но тя упорстваше. Изгубила бе представа от колко време върви. И изведнъж вдигна ръка и спря. Евънс, изглежда, не я беше видял, защото се блъсна в гърба й, изсумтя и също спря.

Наложи се да приближат глави и да викат, за да се чуят през вятъра.

— Трябва да спрем! — извика тя.

— Знам!

И после, понеже не знаеше какво друго да направи, Сара седна на земята, сви колене към гърдите си, отпусна глава върху тях и се опита да не заплаче. Вятърът ставаше все по-силен. Виеше пронизително. Въздухът беше толкова плътен от навявания сняг, че трудно се дишаше.

Евънс седна до нея и каза:

— Ще умрем, мамка му.

Сара започна да трепери, първо на кратки пристъпи, после почти непрестанно. Все едно бе получила пристъп. Караше ски и знаеше какво означава това. Вътрешната й температура беше спаднала опасно и треперенето беше автоматична физиологична реакция на тялото й, което се опитваше да се стопли.

Зъбите й тракаха. Трудно й беше да говори. Но мозъкът й все още функционираше и търсеше изход.

— Не можем ли да си направим заслон от сняг?

Евънс каза нещо, но вятърът отвя думите му.

— Знаеш ли как? — попита тя.

Той не й отговори.

„Но и без това е твърде късно“, помисли тя. Вече губеше контрол над тялото си. Дори не можеше да държи ръцете си увити около коленете, толкова силно трепереше.

И започваше да й се доспива.

Погледна към Евънс. Той лежеше на една страна върху леда.

Сара го смушка да стане. Срита го. Той не помръдна. Искаше да му извика, но не можеше, защото зъбите й тракаха неудържимо.

Сара се бореше да запази съзнание, но сънят започваше да я надвива. Бореше се да задържи очите си отворени и за свое удивление сцени от живота й се занизаха на бързи обороти пред погледа й — детските й години, майка й, групата в предучилищната, уроците по балет, абитуриентският бал…

Целият й живот се изнизваше пред нея. Точно както се твърдеше в книгите — случвало се точно преди да умреш. После вдигна поглед и видя светлинка в далечината, пак както пишеше в книгите. Светлина в края на дълъг тъмен тунел…

Повече не можеше да се бори. Легна. Вече не усещаше земята. Загубила се бе в свой свят на болка и изтощение. А светлината пред нея ставаше все по-ярка и по-ярка, а ето че се появиха още две светлинки, примигваха в жълто и зелено…

Жълто и зелено?

Тя поднови борбата си със съня. Опита се да седне, но не можа. Мускулите й бяха твърде слаби, ръцете й бяха блокчета замръзнал лед. Не можеше да помръдне.

Жълти и зелени светлинки, които ставаха по-големи. И бяла светлина в центъра. Много бяла, като халогенна. Започваше да различава детайли през вихрещия се сняг. Имаше сребрист купол и колела, и големи блестящи букви. Пишеше…

НАСА.

Закашля се. Нещото се появи от снега. Някакво малко возило — високо метър, не по-голямо от количка за голф. Имаше големи колела и сплескан купол и идваше право към нея, и бибипкаше с клаксона си.