Майкъл Крайтън - Състояние на страх

Върна се при кутията с инструменти, извади чук и отвертка и през следващия половин час се мъчи да отвори отделението. Накрая, с остро метално скърцане, вратата се отвори широко.

Отделението беше празно.

Нямаше храна, нямаше вода, нямаше катераческо оборудване. Нямаше спални чували, нямаше грейки.

Нямаше абсолютно нищо.

Сара си пое дълбоко дъх и бавно го изпусна. Остана спокойна, напук на обсаждащата я паника. Обмисли възможностите си. Без въжета и котки не можеше да се изкатери до повърхността. Какво би могла да използва вместо тях? Разполагаше с кутията за инструменти. Дали не би могла да използва отвертката вместо пикел? Като че ли бе твърде малка. Би могла да разглоби скоростната кутия и да си направи импровизиран пикел от частите. Или пък да разглоби част от веригата и да открие нещо полезно там.

Нямаше котки, но ако намереше някакви заострени неща, болтове или нещо такова, би могла да пробие с тях подметките на обувките си отвътре навън и да ги използва вместо котки. А вместо въже? Някаква дреха може би… Огледа вътрешността на кабинката. Ако разкъсаше тапицерията на седалките? Или я нарежеше на ивици? Това би могло да свърши работа.

По този начин поддържаше духа си. Поддържаше се в движение. Дори шансът й за успех да беше малък, все пак имаше шанс. Шанс.

Съсредоточи се върху това.

Къде беше Кенър? Какво щеше да направи, когато чуеше съобщението по радиото? Сигурно вече го бе чул. Дали щеше да се върне в Уедел? Сигурно. И щеше да търси онзи тип, дето те го мислеха за Болдън. Само че ако питаха Сара, той със сигурност вече беше изчезнал.

А с него изчезваше и нейната надежда за спасение.

Кристалът на часовника й се беше счупил. Не знаеше от колко време е тук, но забеляза, че е станало по-тъмно. Цепнатината над нея не беше вече толкова светла. Или времето на повърхността се променяше, или слънцето се беше спуснало още. Второто би означавало, че е тук вече два или три часа.

Усещаше, че губи подвижността на тялото си — не само заради контузиите от падането, а и заради студа. Кабинката беше изгубила топлината си.

Хрумна й, че може да включи двигателя и заедно с него парното. Струваше си да опита. Включи фаровете — единият работеше и светлината му се отрази в ледената стена. Значи акумулаторът даваше електричество.

Тя завъртя ключа и генераторът издаде стържещ звук. Двигателят не поде.

И в този момент чу вик:

— Хей!

Погледна нагоре, към повърхността. Не видя нищо освен отвора на цепнатината и ивицата сиво небе.

— Хей!

Примижа. Наистина ли имаше някой там горе? Извика на свой ред:

— Хей! Тук, долу съм!

— Знам къде си — каза гласът.

И чак сега Сара си даде сметка, че гласът идва отдолу.

Погледна натам, в дълбините на цепнатината, и извика:

— Питър?

— Направо замръзвам, мамка му — каза той. Гласът му долетя от мрака.

— Ранен ли си?

— Май не. Не знам. Не мога да помръдна. Заклещил съм се в нещо като пролука.

— Колко надолу си?

— Не знам. Не мога да обърна глава, за да погледна. Заклещен съм, Сара. — Гласът му потрепна уплашено.

— Изобщо ли не можеш да помръднеш?

— Само едната ръка.

— Виждаш ли нещо?

— Лед. Виждам синя стена. На две крачки от мен.

Сара беше обкрачила отворената врата и се взираше надолу в цепнатината, напрягаше очи да различи нещо. Долу беше много тъмно. Но й се струваше, че малко по-надолу цепнатината се стеснява рязко. Ако наистина беше така, може би Питър не беше далеч от нея.

— Питър. Раздвижи ръката си. Можеш ли?

— Да.

— Махни.

— Махам.

Нищо не видя. Само мрак.

— Добре — каза тя. — Можеш да спреш.

— Видя ли ме?

— Не.

— Мамка му. — Той се закашля. — Много е студено, Сара.

— Знам. Стискай зъби.

Трябваше да открие начин да види какво има надолу. Погледна под таблото, близо до прикрепения към стената на кабинката пожарогасител. Щом имаше пожарогасител, сигурно имаше и фенерче. Все трябваше да има фенерче… някъде.

Нямаше под таблото.

Може би в жабката. Отвори я, пъхна ръка вътре и заопипва в мрака. Шум от смачкана хартия. Пръстите й се свиха около твърд цилиндър. Извади го.

Фенерче.

Включи го. Работеше. Насочи лъча му към дълбините на цепнатината.

— Това го виждам — каза Питър. — Виждам светлината.

— Браво — каза тя. — А сега размахай пак ръка.

— Махам.

— Сега ли?

— Сега, махам ти.

Тя се взираше.

— Питър, не те виждам… чакай малко. — Виждаше го, макар и само върховете на пръстите му в яркочервената ръкавица — подаваха се едва-едва изпод веригите на шейната.