Майкъл Крайтън - Състояние на страх

— Ох, мамка му — каза Евънс, втренчил поглед в мъжа отпред. — Този не е Болдън? Тогава кой е?

— Не знам, но ни е препречил пътя — каза Сара. — И чака.

— Какво чака?

Изпод тях се чу силен трясък. В затвореното пространство на кабината звукът проехтя като изстрел. Шейната леко се измести.

— Майната му — каза Сара. — Махаме се оттук, дори ако трябва да го прегазя това копеле. — Тя включи на скорост и шейната запълзя назад. Сара дръпна лоста и шейната тръгна напред.

Още един трясък!

— Тръгвай! — извика Евънс. — Тръгвай!

Тряс! Тряс! Шейната се разтърси и се килна. Евънс погледна човека, който се преструваше на Болдън.

— Ледът е — каза Сара. — Той чака ледът да се счупи под тежестта ни.

— Прегази го! — каза Евънс и посочи напред. Мнимият Болдън им правеше някакъв знак. В първия момент Евънс не схвана какво има предвид. После разбра.

Махаше им за сбогом.

Сара настъпи педала за газта и двигателят зарева, но в следващия миг теренът под тях поддаде окончателно и шейната заби нос надолу. Евънс видя синьоледената стена на цепнатина. После шейната се наклони още напред, за миг застина в свят от зловещо синьо, после се гмурна към чернотата долу.

Сара отвори очи и видя огромен рояк сини звезди, разпръскващ се радиално във всички посоки. Челото й беше леденостудено, усещаше ужасна болка във врата. Размърда се предпазливо и почна да проверява крайниците си поред. Боляха я, но можеше да ги движи всичките, с изключение на десния крак, който беше затиснат под нещо. Закашля се, после се опита да определи положението си. Лежеше на хълбок, лицето й беше притиснато към предното стъкло — беше го пукнала с чело. Тя се надигна и бавно се огледа.

Беше тъмно — или здрачно по-скоро. Слаба светлина идваше някъде вляво от нея. Все пак се виждаше, че кабинката лежи на едната си страна, а веригите на шейната опират в ледената стена. Сигурно бяха паднали върху нещо като издатина или корниз. Погледна нагоре — отворът на цепнатината беше изненадващо близо, на трийсет или четирийсет метра над нея. Достатъчно близо да я изпълни с надежда.

Огледа се за Евънс. Но всичко под нея тънеше в мрак. Изобщо не го виждаше. Тя изстена, разбрала къде всъщност са попаднали.

Нямаше издатина, нито корниз.

Шейната беше паднала в стесняващата се цепнатина и беше заседнала странично между стените й. Веригите опираха в едната, покривът на кабинката — в другата, а самата кабинка висеше над мастиленосиня пропаст. Вратата от страната на Евънс зееше отворена.

Евънс не беше в кабинката.

Беше паднал.

В мрака.

— Питър?

Никакъв отговор.

— Питър, чуваш ли ме?

Ослуша се напрегнато. Нищо. Никакъв звук или движение.

Съвсем нищо.

И после разбра — бе съвсем самичка тук, долу. На четиридесет метра дълбочина в ледена пропаст, посред еднообразно ледено поле, далеч от пътя, далеч от всичко.

И с ужас осъзна, че тук ще е гробът й.

Болдън — или който и да беше — го бе планирал много добре. Беше им взел транспондера. Спокойно можеше да се отдалечи на няколко мили, да го пусне в някоя дълбока цепнатина и да се върне в базата. Спасителните отряди щяха да се насочат към транспондера. Той пък щеше да е далеч от нея. Сигурно щяха да я търсят с дни в другата цепнатина, преди да се откажат.

А ако разширяха търсенето? Пак нямаше да намерят шейната. Манар да бе само на четирийсет метра под повърхността, със същия успех можеше да е и на четиристотин. Твърде дълбоко беше заседнала, за да се види от минаващ хеликоптер или дори от минаваща наблизо шейна. Не че някой би дошъл тук. Щяха да решат, че шейната се е отклонила от обозначения път, и да търсят в близост до него. А не тук, в средата на леденото поле. Пътят беше дълъг двайсет и пет километра. Щяха да го претърсват с дни.

„Не — помисли си Сара. — Никога няма да ме намерят“.

А дори и да се измъкнеше някак на повърхността, после какво? Нямаше компас, нямаше карта, нито GPS. И радио нямаше — то лежеше смазано под коляното й. Дори нямаше представа в каква посока се намира станция Уедел.

Разбира се, имаше яркочервена парка, която се виждаше отдалеч, имаше също запаси, храна, оборудване — всичко, за което им беше обяснил онзи тип, преди да тръгнат. Какво точно беше обаче? Смътно си спомняше нещо за катераческо оборудване. Котки и въжета!

Наведе се, успя да измъкне стъпалото си изпод кутия с инструменти, после изпълзя в задната част на кабината, като внимаваше да не пропадне през зейналата врата. В неизменния здрач на цепнатината видя отделението със запасите. Беше се смачкало леко от удара и не можеше да се отвори.