Майкъл Крайтън - Състояние на страх

— Мамка му!

— Питър, готов ли си, или не?

— Да. Давай.

Тя обра въжето, после приклекна и запъна крака от двете страни на вратата. Чувстваше се като сумист в началото на двубой. Но знаеше, че краката й са много по-силни от ръцете. Само така би могла да се справи. Пое си дълбоко дъх и викна:

— Готов?

— Май да.

Сара започна да се изправя, мускулите на краката й горяха от усилие. Въжето се изпъна, после помръдна нагоре — отначало бавно, само десетина сантиметра. Но се движеше.

Движеше се.

— Спри!

— Какво?

— Спри!!!

— Добре. — Краката й бяха изправени само наполовина. — Но не мога да издържа дълго така.

— Въобще не се и опитвай. Отпусни въжето. Бавно. Около метър.

Сигурно вече го бе изтеглила отчасти. Гласът му звучеше по-бодро и не толкова уплашено, макар че кашлицата му беше станала кажи-речи постоянна.

— Питър?

— Минутка. Закачам я на колана си.

— Добре…

— Вече виждам нагоре — каза той. — Виждам веригата. На два метра над главата ми е.

— Добре.

— Но когато ме изтегляш, въжето ще се търка в ръба й.

— Не се тревожи — каза тя.

— А аз ще вися право над, ъъъ…

— Няма да те изпусна, Питър.

Той пак се разкашля. Тя чакаше. Накрая Питър каза:

— Кажи ми, когато си готова.

— Готова съм.

— Тогава да свършваме — каза той, — преди да съм се паникьосал окончателно.

Имаше само един страшен момент. Беше го изтеглила около четири стъпки и тялото му се беше освободило от пролуката, когато цялата му тежест изведнъж увисна на ръцете й. Сара не успя да реагира навреме и въжето се плъзна един метър надолу.

— Сара! — изкрещя той.

Тя стисна въжето и успя да го спре.

— Извинявай.

— Мамка му!

— Извинявай, съжалявам. — Задърпа отново. Пъшкаше от непосилната тежест, но след малко видя ръката му да се появява над веригата. Питър я стисна и тя пое част от тежестта му. Прехвърли и другата си ръка, показа се и главата му.

Това също й дойде като шок. Лицето му беше цялото в кръв, косата му се беше напоила в червено. Но той се усмихваше.

— Дърпай, малката!

— Дърпам, Питър. Дърпам.

Чак когато Питър се прехвърли в кабинката, Сара се отпусна на пода. Краката й започнаха да треперят конвулсивно. После и цялото й тяло. Легналият на една страна Евънс — кашляше и гърдите му свиреха — дори не забеляза. Постепенно треперенето затихна. Сара намери аптечката и се зае да почисти лицето му.

— Повърхностна рана, не е страшно — каза тя. — Но ще трябва да се зашие.

— Ако въобще се измъкнем оттук.

— Ще се измъкнем.

— Добре че поне ти мислиш така. — Той погледна през прозореца към леда горе. — Катерила ли си се по лед?

Тя поклати глава.

— Не, но доста съм се катерила по скали. Едва ли е много различно.

— Е, поне е по-хлъзгаво. А и какво ще правим, когато се качим горе?

— Не знам.

— Нямаме представа накъде трябва да вървим.

— Ще тръгнем по следите от шейната на онзи.

— Ако още са там. Ако вятърът не ги е издухал. А и сама знаеш, че до Уедел има поне седем-осем мили.

— Питър — каза тя предупредително.

— Ако се задава буря, може би ще е по-добре да си останем тук.

— Аз няма да стоя тук — каза тя. — Ако ще се мре, поне да е на дневна светлина.

Самото изкачване по стената на цепнатината не беше чак толкова непосилно, след като Сара свикна да забива котките в леда и разбра колко силно да замахва с пикела. Покри разстоянието за няма и десет минути и изпълзя на повърхността.

Повърхността изглеждаше съвсем същата като преди. Същата мътна слънчева светлина, същият сив хоризонт, който се сливаше със земята. Същият сив еднообразен свят.

Помогна на Евънс да се изкатери. Раната му отново кървеше, кръвта по лицето му засъхваше в червена маска.

— Егати студът — каза той. — Накъде, как мислиш?

Сара гледаше слънцето. То висеше ниско на хоризонта, но дали залязваше, или изгряваше? А и въобще коя посока показваше слънцето, когато си на южния полюс? Намръщи се — не можеше да се ориентира в посоките, а нямаше право на грешка.

— Ще тръгнем по следите — каза накрая. Свали котките и тръгна.

Трябваше да признае, че Питър е прав за едно — тук горе беше много по-студено. След половин час се изви и силен насрещен вятър. Двамата се влачеха напред, приведени срещу бръснещите му повеи. И още по-лошо — вятърът въртеше снега в краката им. Което означаваше…

— Губим следите — каза Евънс.

— Знам.

— Вятърът ги отвява.

— Знам! — Понякога беше истинско бебе. Какво очакваше от нея да направи по въпроса с вятъра?